— Ето я!
Ето я! Висеше там като окачена на черната стена на някакъв тъмен облак прах, заобиколена с дребни звездици, самата тя — грамадна, най-малко три метра в диаметър, обвита в розово-оранжево сияние, под което смътно прозираха големи сини и червено-кафяви площи, тук и там се кълбеше бяла пяна но нея, разнасяше се полека, променяше цвета си… Ето я, тя се движеше и дишаше пред очите ни със своите кротки ветрове!
— Също като Земята! — нададе ликуващ вик някакъв десетинагодишен малчуган.
Хората на терасата знаеха по-добре как изглежда Земята, но не му възразиха, защото също търсеха в този миг приликите с нея — отликите после щяхме да откриваме. Сега ние се мъчехме да си припомним от какво разстояние Земята имаше триметров диаметър на диска, какво и колко се виждаше тогава по него. Ние с Хели сме я виждали само на филми, но хората на терасата я помнеха такава, когато са направили прощалната си обиколка на около стотина хиляди километра около нея и съживените им сега лица, огрени от розово-оранжевото сияние на планетата, се вълнуваха така, както са се вълнували при прощаването им от същата тази тераса с планетата-майка. Виждах ги с няколко десетилетия по-млади, самонадеяни и малко лекомислени, защото не можеш да тръгнеш на такъв поход без ония чудесни самонадеяност и лекомислие на младежкото сърце. Виждах още да прозира под самонадеяността и лекомислието болката, както прозираха сините и кафяви безформени площи през розово-оранжевата атмосфера на това далечно и чуждо небесно тяло. Мълчанието ни се сливаше с мълчанието на вакуума, та въздишката на Варий Лоц до мен ме стресна със своята гръмотевичност:
— Не прилича на Земята — въздъхна той. — Но е хубава.
Във въздишката му нямаше разочарование, а в думите му нямаше опит за самоутеха.
— Хубава е — съгласих се машинално аз, макар да не знаех какво толкова й е хубавото. — Дано обаче не й лепнат някое идиотско име като на Вероника.
Хелнана се намести още по-плътно под мишницата ми, сякаш искаше да се скрие от светлината на чуждата планета, а аз си помислих, че колкото и глупаво да е името на Вероника, тя вече и за мен си е Вероника и аз я обичам заедно с името й. Затова добавих:
— Икарските поети ще трябва да се понапрегнат да й измислят хубаво име, не е зле да се направи конкурс…
Сам се прекъснах, защото изведнъж усетих колко не на място звучаха дрънканиците ми сред това мълчание. Защото то в същност не беше мълчание, а огромен, всеобщ въпрос: Ти, която се готвиш да ни станеш нова родина, каква родина ще ни бъдеш ти? Майка или мащеха? Приятел или зъл тиранин, който ще ни натъпче в утробата си, ще ни върже с вериги към себе си, както в дълбоката древност са оковавали робите с вериги към корабните гребла?
Планетата изведнъж затрепка, разлюля се, като подухната от силен вятър, понечи да дойде по-близо и дойде малко по-близо, после още по-близо, ставаше все по-голяма, но се разми, замъгли, разтвори се в своето розово-оранжево сияние, което заля цялото небе на Икар и погълна всички звезди и галактики, но вече нищо друго не се виждаше от нея, освен сиянието й. Очевидно опитът да се фокусира холограмата така, че да видим детайли от планетата, излизаше неуспешен. Взирахме се с насълзени от упорство очи, за да различим късче от природата й, но вече нищо не се различаваше, а отразеният й блясък заигра на огнени кръгове в мозъците ни. Някой зад мен възкликна разочаровано:
— Да бяха си я оставили, както си беше!
Друг изруга. Трети възрази:
— Слушай, но това е изумително! Да пратиш холограма на такова разстояние… колко астрономически единици бяха? И при това на такъв огромен обект!
Вече можехме да мислим и за други неща, та бе естествено да осъзнаем най-после и величавостта на събитието. Онова, което по-рано беше наше привично ежедневие, неотделима част от бита ни — холограмата на хора и предмети, добиваше тук нови измерения не само в прекия смисъл на думата. Да заснемеш холографски цялата планета и да пратиш образа й на милиарди и милиарди километри представляваше постижение, чието значение като средство за търсене на контакт с други цивилизации тепърва щяхме да оценяваме.