Председателят на контролния съвет обаче, моят, така да се каже, научен баща и служебен ръководител, си остана привързан към мен. В минути на откровен самоанализ аз още някога не виждах в себе си друга главна черта, освен вироглавство — едно младежко вироглавство, което някому може да се стори и очарователно, но когато го съзнаваш, не бива да не се осъждаш за него. А именно то като че ли привличаше Терин към мен, най-бездарния му ученик.
Отначало аз, както и всички негови ученици, младшите членове на контролния съвет, благоговеех пред натъпкания с колосални знания негов мозък. Благоговеех още пред неговата почти нечовешка прозорливост за мотивите и на най-дребните постъпки и помисли на хората, прекланях се пред безкрайната му търпеливост, пред добротата му и способността да обективизира съжденията си. И се стараех да стана като него — да бъда идеалният член на контролния съвет, институцията, призвана да поддържа душевното и физическото здраве на икарци. Но при сблъсъка ни заради Алек аз усетих, че в последна сметка и той е като другите от първото поколение, че пътищата ни винаги ще се разделят, когато бъдем изправяни пред проблеми, засягащи бъдещето на Икар. И престанах да го търся, сближих се повече с втория му заместник Варий Лоц — първият заместник-председател, според реда при нас, спеше в анабиотичната камера. А Терин ме търсеше, макар да се стараеше да придаде на срещите ни случаен характер. Говореше ми нещо делово, а очите му ме гледаха с покорна молба, която сякаш казваше: пожали мене, стареца, и се върни, защото съм сам и защото ми е трудно без теб.
Аз знаех: той има нужда от моето бъбриво лекомислие, от дързостта и неспокойствието ми, но не можех повече да му ги давам, защото не бяха вече предишните. Всичко в мен постепенно се превръщаше в безогледно бунтарство, което не можеше да не отблъсква. Затова не бях и в състояние да си обясня неговата привързаност към мен с друго, освен с тревогата му за съдбата на новите поколения. И той не издържа, застави ме, почти самоунижавайки се, да приема разговора, който дълго отбягвах.
— Зенон — повика ме той веднъж от поливизора пак в края на дежурството ми. — Имам нужда от вас.
В същност това беше служебното обръщение към сътрудниците му, така бе ме повикал и тогава, заради Алек, но сега в думите му прозвуча нещо съвсем друго и аз разбрах за какво ме вика. Положително досадата бе избила и върху лицето ми, защото той припряно добави:
— Не е бързо, елате, когато пожелаете.
Аз знаех, че никога няма да пожелая това, беше ми дори на устата да го кажа, но веднага се изправих. Льони се ухили:
— Да запиша ли партията или се предаваш?
Редовно си ме биеше на шах моят колега Редстър с неговия кибернетично студен мозък. Аз успявах да му взема някоя партия, само когато в мен с особена сила се развихреха въображението и дързостта ми, но от дълго време насам те бяха си избрали друга цел, та съвсем бяха ме изоставили в космоса на черно-белите квадратчета.
— Драги мой Льони — рекох му, — мълчанието на победения е по-благородна човешка проява от ликуването на победителя.
— Ако не беше ми го казал, щях да го усетя.
— На бедните въображения е нужно някои неща да се казват направо — парирах аз, но ми стана криво, защото отговорът ми излезе просташки груб.
Той се усмихна с вбесяващо всеопрощение:
— Разбирам. Предстои ти тежък разговор. Да смятаме, че партията не се е състояла.
Така аз се явих при нашия председател с по-голяма вътрешна наостреност, отколкото ми се искаше.
Терин полулежеше на дивана в домашния си кабинет и ми се видя твърде уморен. Не показваше готовност за словестни схватки или научни диспути, а по-скоро се стараеше да прикрива едно нетърпение, което може би беше толкова силно, та чак го уморяваше.
— Седнете, Зенон — покани ме той, като се поизправи. — Отдавна не сме се виждали. Ще пиете ли нещо?
— Да — рекох. — Но нещо успокояващо.
Той се натъжи:
— Имате ли нужда от успокояване?
— Току-що загубих една партия шах.
Той разбра и състоянието, и отговора ми, но предпочете да смекчи атмосферата с неутрална полузакачка:
— Толкова ли амбициозен шахматист сте?
— Уха! — отвърнах аз разпасано. — Ако бях така амбициозен и в другите работи, щях да обърна Икар наопаки.
— Струва ми се… вече не е трудно да се обърне Икар наопаки — въздъхна той и потърси очите ми с печално-ироничния си поглед. Но не ги намери.
Мълчех не с благородството на победения, а с надменността на победителя.
— Зенон — подхвана след малко той. — Научих, че сте напуснали родителите си.