Сиянието започна да се събира някак в себе си, да отслабва и се отдалечава, докато чрез него отново съзряхме очертанията на диска — грамаден и пъстър, в приятни пастелни тонове, чиято яркост бе приглушена от бяло-розово-оранжевото було, а то пък менеше интензивността на цветовете си и своята гъстота в зависимост от отстоянието от екватора и мястото на планетата спрямо тая Есна, която щеше в бъдеще да грее над главите ни. Сега дискът стана по-малък, с десетина сантиметра навярно по-малък от първата му поява, но значително по-ярък, по-ясен и пъстър. Континентите се откроиха релефно сред синята размитост на океаните. Те не приличаха на земните, съвсем не приличаха на тях, но бяха континенти — кафяво-червени континенти с върхове и долини, върху които тепърва щяхме ние да нанасяме зелените петна на живота.
Рамото на Хелиана подскочи така под мишницата ми, че едва не повдигна и мен.
— Какво ти е? — запитах я.
— Нищо — отвърна тя, но в същия миг отново изхлипа.
— Хели, както ти е?
— Нищо, мисля си за децата. Те сега са навън. Мисля си дали могат да я виждат, когато са така слети с пространството. Къде ли се реят сега, горкичките?
Тя шепнеше, защото такива думи не биваше да бъдат чути от никого тук, освен от Варий Лоц, а гласът й се прекъсваше подозрително, но тогава аз го отдадох на насилването й към шепот.
— Защо „горкичките“ — възразих й също шепнешком. — Аз дори им завиждам.
— На какво? — изхлипа тя пак. — Ако теорията на Лоц е вярна, те, милите, не са сега там нищо друго, освен едни малки неандерталчета, които тепърва ще трябва да извървяват своята еволюция сред кой знае какви нечовешки условия.
Позасмях се, защото хубаво го каза — неандерталчета! И притиснах с внезапно покъртила ме обич още по-плътно моето умно момиче към себе си. Прегръщах едновременно и нея, и нашите осемнайсет неандерталчета. Къде ли се намираха сега? Голички, беззащитни, а ония двете, незавърналите се, които аз не познавах? Загинали ли са сред страшилищата на четириизмерната джунгла или просто се чувствуваха там по-добре и са забравили обратния път? Когато разпитвах Ерки къде повече му се харесва — там или на Икар, той дълго се боеше да не ни обиди, после си призна: не можел да каже какво е „там“, но там му било по-добре. Никой не можеше да ни каже какво е „там“ и щяхме ли изобщо някога да го научим? Щяха ли някога неандерталчетата да се развият дотолкова, че да са в състояние да пренасят знанията си оттам тук? Или като земните неандерталци щяха да си останат неосъществен, страничен клон в еволюцията, и щяха да измрат? И щяхме ли някога да узнаем изобщо какво е това изумително „пространство“, в което се рееха сега децата ни, което можеше да задържи всичко: от прашинката до безкрайното, от безплътното до онова, от което един кубически сантиметър само тежи милиони тонове. Това „пространство“, където всичко е толкова близо и толкова далеч? Както тази неизвестна планета, за която ти се струва, че е достатъчно да прекрачиш от терасата, за да стъпиш на нея…
— Чуваш ли? — прекъсна Хели поредицата ми от безгласни въпроси, отправени сякаш към лицето на бъдещата ни родина.
Заслушах се. Тихо, но подчертано тържествено от невидимите репродуктори на терасата — а сякаш откъм самото небе и откъм розово-оранжевата планета — се лееше над главите ни „Раждането на Икар“ — симфонията на Майола Бени. Кога бе започнала? Ако се съди по развитието на темата — още щом се е появила холограмата. Сполучлива аранжировка — трябваше да им се признае — на ония, които наистина предрешаваха въпроса за заселването и сега с любимата на всекиго музика ни внушаваха допълнително: ето, такава е планетата на Есна, добра или лоша, харесва ли ви се или не, на нея вече ще се раждат бъдещите икаровци!
А Майола? Къде ли беше сега и тя? Сигурно и тя гледаше сега отнякъде холограмата и сигурно се питаше: Ще роди ли тая планета заедно с новото човечество и нова музика? Странно как бе възможно толкова време нито веднъж да не я срещна на нашия мъничък Хидалго! Криеше ли се от мен или просто различието на пътищата ни… Хели трябва да бе права: любовта наистина е също една затворена система, която безотказно те отдалечава от другите.
— Зенон — изрече неочаквано Хели по-високо и някак в съзвучие с тържествеността на музиката, — аз няма да напусна децата.
— Че кой те кара да ги напускаш? — рекох й, но веднага всичко в мен се разтрепера.
Тя вече не шепнеше, пък и нямаше нужда да шепне. Хората на терасата бяха погълнати от гледката, от собствените си мисли и чувства и от оная прастара битка, която водеха в човешката душа двете извечни, взаимноизключващн се тенденции — склонността към заседналия живот, към личното владение на късче от пространството и оня скитнически нагон, разпилял човешкото племе отначало по цялата планета, а после и извън нея. Не, никой не се интересуваше в този исторически час от нашия разговор. Дори Варий Лоц, страстният поборник за човешкото у човека, чието лице бе точно толкова унесено, колкото и лицата на другите.