— Що за декларации? — повторих аз, защото тя не бе ми отговорила веднага.
— Забрави ли? — проточи Хели, сякаш бе се разкаяла за подхванатия разговор. — Ако децата влязат в системата на Есна, ще умрат.
Огромното розово-оранжево лице на планетата, станало ми за няколко минути близко, сега се озъби в злобна подигравка. Е, сякаш ми рече то, Е?
— Няма да умрат — казах аз след малко, без да съм убеден в това. — Ще ги приучаваме постепенно.
— Тогава пък ще загубят способността си да се сливат с пространството. Както я загубих аз.
Последното направо си прозвуча като упрек към мен. Тя напусна пещерата на моята подмишница, а на нейното място там нахлу студът.
— Сигурна съм, че и самият астронавигаторски съвет няма да допусне децата да загубят тая си способност. Никой няма да ни прости такова нещо.
— Тихо! — прекъснах я.
Но не за да не чуят другите. Разбира се, че никой нямаше да позволи такова нещо. Треперехме над тези деца като над най-скъпоценното на Икар. По всяка вероятност щяхме да ги оставим на специална станция, в далечна околозвездна орбита, където влиянието на Есна почти нямаше да се чувствува, или пък щяхме да ги пуснем сами да си търсят пътя из Галактиката. Но нали някой трябваше да продължи да се грижи за тях?
Щастливо-тревожното чувство на новодомеца, което бе обхванало и мен пред холограмата на бъдещия наш дом, се превърна в студено изтръпване. Не, нямаше да има общ дом за мен и моето момиче. Уж ме обичаше над всичко, а ето, — майчинският инстинкт ли, който аз напразно бях разбудил у нея, я привързваше така силно към децата? Или и вътрешно се чувствуваше тя по-близо до тях, та в раздвоението си между двата свята без колебание заставаше на страната на другия? В същност оказвах се аз тоя, който трябваше да избира. Щях ли да имам силите и търпението да живея на далечна орбита, когато ей там долу, по тия сини океани и тия червено-кафяви континенти…
Тя чу всичките ми въпроси — сигурно защото те кънтяха в мен с ледения звън на бъдещата болка:
— Не ми се сърди, мили. Не мога да оставя децата, сам разбираш. А и… както виждаш, не съм създадена за живот на планетата, няма да бъдеш щастлив с мене там. Може би… може би като поживея заедно с децата извън системата, може би пак ще се върне способността ми. Но не бива да ми се сърдиш, моля те.
Тя цялата се залепи за мен, лицето й легна в шепите ми и ги напълни със сълзи.
— А аз? — запитах аз повече себе си, защото тя или не ме искаше повече, или се опитваше да ми улесни избора.
— Не ми се сърди, моля те! Ако искаш почакай ме малко, да видя какво ще стане с мен. Аз… аз трябва най-после да разбера какво ще стане с мен, нали, в какво ще се превърна! Пък и децата! Ако мъничко, мъничко ме почакаш…
— Да си вървим! — казах аз и почти изнесох своето разплакано момиче от терасата.
Холограмата на втората планета от системата на звездата Есна, която изведнъж ми опротивя така, че не можех повече да я гледам, остана зад гърба ни. Още двадесет дни щеше да виси там това велико творение като пътеуказател и като крайна цел, за да води икарци към още по-големи подвизи. Щеше да се появява пак и пак като благодарност към гения на замлъкналата зад нас Земя и като далечен синовен поздрав. Щеше да разцъфтява с розово-оранжевите си цветове — едно гигантско слънчево зайче — ту тук, ту там из Галактиката, като зов към всички галактически цивилизации. И като едно ново човешко предизвикателство.
Част пета
Термодинамиката на душата
1
Холограмата на втората планета от системата на Есна продължи да се появява на същото място през двадесет дни по за двадесет дни. Беше ту по-ясна, ту по-размита, премести се с няколко милиона километра, върна се, показваше ту едната си страна, ту другата, но така и не успя да ни зарадва с някой по-едър план. Очевидно нашите изпробваха и други варианти на проекта, опитваха се да го усъвършенствуват. Не се съмнявахме, че в края на краищата щяха да успеят, щом принципно бяха го овладели веднъж, но това не намаляваше нетърпението ни — и на икарци, които летяха вече нататък, и нашето, които се отдалечавахме от нея. Но като че ли беше по-добре така — така тя продължаваше да пази тайните си, да бъде само едно хубаво розово-оранжево поле, което всеки можеше да засява с въображението си, да го населява с родените си в самотата мечти. То още нямаше име, това поле, огрявано от едно спокойно слънце, забулвано от безбурни бели облаци, до нашето излитане от Икар все още нямаше име. Астронавигаторският съвет с право не искаше да насилва нещата, чакаше името да дойде самичко, самичко да се утвърди, но и никой пък не се решаваше прибързано да пусне някакво име, дори на шега. Величието на историческите дни сковаваше остроумието на икарци.