На експедиционния кораб ние си я нарекохме съвсем логично Втора Земя или по-научно: тера секунда, защото и от двете се отдалечавахме, и с двете нямахме повече връзка. Постепенно обаче законът за езиковата икономия и емоциите ни наложиха умалителното „Териана“ — нали и планетата беше по-малка от Земята. Но Териана ми напомняше звуково Хелиана и всеки път, когато някой произнесеше това име, сърцето ми се свиваше като звезда в гравитационен колапс.
Простете за грандоманското сравнение — шега е, разбира се, но въпреки шегата на мен си ми беше мъчно за Хелиана. И не толкова, защото я обичах, а заради това, че я оставях сама в трагическото й раздвоение между двата свята, в героическия й опит да бъде поне една връзка между тях. А с отдалечаването ни от Икар аз все повече осъзнавах, че не съм преставал да обичам и Майола, та мъката ми в същност беше и по двете. И знаех вече, че сигурно не само дългът ме е накарал да хукна подир третата, че оправдавам отчасти със „съдбата“ и един свой опит за бягство от хаоса на собствените си чувства.
След като Териана увисна на небето на Икар и очевидно се хареса на всички, а едновременно с това предизвика и първите дискусии по нейното бъдещо устройство, астронавигаторският съвет реши да вдигне забраната от всички секторни и общи служебни тайни. Няколко дни икарци ходеха като смазани — и наистина бяха смазани — от информацията за необяснимите, чудовищни по измеренията си явления, натрупали се като проблеми в техния досегашен път. После те единодушно гласуваха за отсядането на втората планета от системата на Есна–584. А гласуването им приличаше на страхов рефлекс, на паническо търсене на топло и уютно убежище, което да ги защити от неприятностите на Космоса. Да, астронавигаторският съвет отлично бе пресметнал и този ход.
Няколко дена след допитването — аз вече стягах багажа си — Майола цъфна на екрана в служебния ми кабинет. Разбира се, като всички и тя вече знаеше всичко за мен и Хелиана, и нашите странни осемнайсет дечица. Много се развълнувах, почти както някога, и не го скрих. Това допълнително я окуражи, защото тя посъкрати уводната част — как си, що си, къде се губиш, как е възможно толкова време да не се срещнем и т.н., за да ми каже направо:
— Зенон, в нашите условия е престъпление да се отказва човек от потомство.
Помислих си, че тя може би злорадствува и тържествува над Хелиана, а това ме ядоса:
— Знаеш, че никога не съм бил във възторг от човекоразвъдната дейност на Икар. За мен детето във всички условия ще си остане плод на…
Тя задъхано ме прекъсна:
— Никакви ли? Никакви ли чувства нямаш вече към мен?
Много брутален беше въпросът й, но за да го изрече, тя очевидно бе отишла докрай в самоунижението си. И аз усетих, че все още бих могъл да бъда щастлив с тази жена, че единствено с нея бих могъл да сляза на Втората Земя, да живея един труден, но прост и ясен живот, да помагам да се напълни планетата с хора и цветя, а за отмора да слушам нейните песни, в които никога няма да се свърши сладостната мъка на копнежа по нещо друго. Но колко ли щеше да трае за мен един такъв живот?
— Аз ще замина, Майола — отговорих й.
— Знам — позасмя се тя горчиво. — Пак искаш да бягаш. Но както научих, този път не са склонни да те пуснат.
— Бъди спокойна, ще ме пуснат!
— Спокойна съм, Зенко — засмя се тя втори път и по същия начин. — За бъдещето на Икар съм напълно спокойна.
— Ти си все така хубава — рекох й.
— Това ми е утехата.
— Как е Стериус-младши? — сетих се аз едва сега да запитам, но то беше и начин да изклинча от досегашната тема на разговора.
— Развива се отлично. Можеше да дойдеш поне него да видиш някой път.