2
Аз бях от малцината, които пожелаха да се изтръгнат от подчинението. Астронавигаторският съвет настояваше да остана поне на Икар, където особено бяха нужни медици за претъпканите родилни сектори, апелираше дори към лекарската ми клетва, но никой не успя да ме склони. А нямаха право да ме задължават, защото така или иначе аз бях осъществил първия контакт с Вероника. Дори баща ми се опита да ме отклони и си позволи да бъде по бащински доста директен:
— Зенко, след като ми намалиха експедицията от двайсет и трима на девет, откровено казано, предпочитам на твое място да имам на борда си друг специалист.
— Сигурно си прав — озъбих му се, защото и на него още не можех да обясня онова, което премълчах пред Хели. — Но не си прав да отказваш на сина си това, което позволяваш на себе си. Никак не е възпитателно!
— Какво, какво си позволявам? — обезпокои се той така, че аз побързах да съчиня закачката:
— Да избягаш от жена си.
Казах го още, защото Терин присъствуваше на разговора ни, но баща ми отлично разбра какво имах пред вид. В смеха на Терин също се долови знанието му за какво намеквах и той веднага ни остави сами.
— Зенко — рече баща ми, като се отпусна уморено в едно кресло и затвори очи. — Аз съм вече стар, аз съм от най-старите хора на Икар, пък младите непременно ще идват да ме питат. Ще идват, било от учтивост, било — тогава ще е още по-лошо — от искрено доверие в моя опит. А всеки мой съвет би им пречил.
Както споменах някъде в своите записки, аз обичах своя баща. Вероника бе ни сближила, та вече съжалявах за провокацията си, защото го видях готов да се самоунижи пред мен. Затова го прекъснах:
— Пошегувах се, татко. В същност, мама избяга от нас. Когато се разплака при заминаването си, тя не плачеше заради раздялата, плачеше от щастие, че най-после ще има възможност да отглежда на воля своите микроби, растения и животни.
Тя наистина се разплака, но аз я мразех в минутите на изпращането, защото ми беше нетърпимо мъчно за нея. И защото не съобразявах, че тя не знае онова, в което аз съм почти уверен: че вече никога няма да се видим. Беше необикновено хубава от оживлението и съзнателно бе ни забравила в дните преди заминаването, та да не забрави да вземе нещо от лабораториите си.
— Мамо — казах й. — Убеден съм, че там ще бъдеш по-щастлива.
То трябваше да прозвучи като утеха, но тя по навик чу в него само иронията и побърза да избърше сълзите си:
— Всички ще бъдем по-щастливи там, момчето ми.
— Особено пък твоите питомци — допълних аз, а ми идеше да си разбия зъбите, загдето не съумявах дори сега да разменя с майка си няколко човешки думи. — Кои ще пуснеш най-напред?
— Разбира се, най-напред почвообразуващите бактерии, ензимите, изобщо чака ни страшна работа — възкликна тя така, сякаш ни обещаваше страхотни пиршества. — Затова не проточвайте много-много вашия флирт с Вероника. Ще ви чакам с нетърпение.
Видът й не ме убеждаваше, че ще й липсвам кой знае колко и това допълнително ме размекна. Едва не се разплаках и аз, когато тя ме прегърна и усетих една топла капка на шията си. Майко, викаше безгласно мъката ми, защо не ме спреш? Защо не настояваш да дойда с теб? Нали майките имали уж някакво особено чувство, нали уж предусещали, когато децата им са застрашени? Къде е инстинктът ти, майко, или аз може би… все пак ще се върна?
Не знам какво са си казали на раздяла с баща ми, но сега той каза:
— Майка ти има право на това щастие, синко. И всички от нейното поколение имат право да си построят сами една родина. Икар за тях не е истинска родина, както за вас, те почти не са участвували и в построяването му. Но аз за себе си бях почнал да тя казвам: моята родина си остава Земята. Ако някога от нещо съм се опитвал да избягам, то е било от нея. За да търся, по-свободен, пътя към истините за Вселената. Какво да правя на тая планета? Ти го каза веднъж, когато те нарекох хитрец, помниш ли? Ще създадем там същия лабиринт за собствения си разум, един удобен и уютен лабиринт, в който разумът ни може и да се разплуе от удобства, ако скоро не потегли отново на път. Вие, младите, имате време да правите такова прекъсване, да удовлетворявате и съзидателния си нагон, защото човекът не е само търсач на истини. Знам, че след някоя и друга година отново ще литнете из Галактиката, но аз нямам вече това време.