Така се оправдаваше пред мен и пред себе си баща ми, но аз се догаждах и за драмата на този наистина велик човек, който бе решил да не пречи дори с авторитета на присъствието си на младите да устроят по свой вкус и разбирания своя живот. Тя се прокрадваше, тази драма, понякога в гласа му, когато в редките ни свободни часове седяхме и гледахме станалия вече колкото човешка глава диск на Териана и той кажеше за кой ли път:
— Любопитен съм все пак какво ще направят от нея!
Друг път ще въздъхне:
— Майка ти сигурно се е разшетала като фурия. Ти не знаеш колко страдаше тя от липсата на възможност да върши истинска селекция, в широки мащаби, все я подиграваше за козметиката, а тя си запълваше времето с нея. Страшно деятелна натура!
— И в къщи все преустройваше и пренареждаше — добавях аз със същата носталгия. — Синовете обикновено приличат на майките си, пък аз нито от хубостта й съм взел нещичко, нито от работливостта.
Трети път той започваше направо:
— Дали са се нагодили феробактериите? Майка ти разправяше, че били най-устойчивите, но кой ги знае! Пък без тях не сме заникъде…
Имаше пред вид ония феноменални микроскопически животинчета, които по чудодеен начин, хранейки се, извличаха в най-чист вид желязото от скалната маса на астероида Хидалго. Имаше и други такива бактерии, за други метали и те в същност представляваха безшумните фабрики, които ни снабдяваха с нужните метали.
Естествено, разговорът ни отново се завърташе около строителството на планетата. И вместо да разговаряме за Вероника, която гонехме с всички сили, защото тя не само беше по-важна за нас, а защото оправдаваше напълно и баща ми, и мен, и саможертвата на останалите седмина, ние почвахме за кой ли път да обсъждаме дали ще стигнат мощностите на кислородо-производителите, за да наситят тамошния въздух до нужния процент с кислород, дали хлорелата бързо ще се прихване в тамошните води, в кой точно момент ще може вече да се премине към скоростния метод за синтезиране на растения от клетки и след колко време ще цъфне първата гора, макар и с хидропонно хранене, както гората на Икар…
Бяха смешни тия ни разговори, защото нищо от това не предстоеше на икарци. Те щяха да си построят най-напред един втори такъв изкуствен свят, какъвто бе Икар, дълбоко в недрата на планетата, херметически затворен, невидим за чужди очи, които отблизо или далеч биха търсили живот по розово-оранжевата й повърхност. Чак след това щяха да се заемат с нея. Е, прочистването и обогатяването на атмосферата й щеше да върви едновременно, но нивите и горите имаше доста да почакат. С тях икарци ще се заемат едва когато свършат работата си под земята или океаните на Териана. И то наистина повече за удоволствие, отколкото от пряка необходимост. Тогава чак те щяха да станат отново богоравни. Защото нали и библейският бог е създал света не за да яде и пие от него, а ей тъй, за собствено развлечение. Та, както библейският бог, икарци ще създадат въздуха на Териана, ще отгледат гори и ниви, и градини, а в тях ще пуснат насекоми и птици, защото Икар е същински Ноев ковчег, понесъл от Земята във вид на клетки всякакви божи създания. И както библейският бог бил увенчал и украсил делото си с човека — едно според мен все пак съмнително по своята естетическа стойност същество, така и икарци щяха да увенчаят делото си, когато след десетилетия упорит труд щяха да пуснат в напълнените с риба морета на Териана първата двойка делфини, а по поляните й — първите сърни и лъвове.
Това бяха колкото мои думи и видения, толкова и на баща ми, защото разговорите ни обикновено завършваха с неговата въздишка:
— Човек се чувствува богоравен само когато създава. Тръгне ли да търси смисъла на нещо, като нас, ей тъй отлично знаейки, че все едно няма да го разбере в рамките на своя живот, той само осъзнава своето нищожество пред лицето на Вселената. Териана беше нужна на икарци най-вече, за да върне самочувствието им.
— Нима ние с теб, татко, сме си загубили самочувствието? Не сме ли тръгнали да покоряваме един свят, който, по всичко личи, е далеч по-могъщ от нашия? — опровергах го аз, защото чувствувах, че той чака да го опровергая тъкмо с такива баналности: — Та ако не беше упорството му до смърт да тича подир химери и истини, нямаше да съществува и способността му за творчество. Ето и на тази далечна планета има вече хора! Човекът е богоравен най-вече с това, че стопля бездушието на Вселената с мисълта и тялото си…