— Учителю — рекох, — доколкото знам, на Земята децата много по-рано напускат родителите си.
— Родителите ви са между най-уважаваните хора на Икар.
— Аз също ги уважавам.
— Сигурен ли сте?
— Не.
Терин се засмя тихо:
— Май сте сигурен тъкмо в обратното.
Така беше, разбира се, но, явно, не за такъв разговор бе ме повикал и затова аз само вдигнах рамене.
— Идваха да се съветват с мен — рече той предпазливо. Каза „идваха“, но положително само майка ми бе го безпокоила.
— И какво ги посъветвахте?
— Утеших ги със същото: всички на вашата възраст напускат своите родители.
Повярвах му, защото той успя да не вложи ирония в думите си. Но аз не успях:
— Твърде слаба утеха.
— Слаба е. Но не намерих друга. С какво се занимавате сега, Зенон?
Поколебах се — още никому не бях го казвал:
— С проблемата машина — човек.
Всеки икарец от неговото поколение би се засмял. Терин обаче разбра без всякакви обяснения защо съм се захванал с една задача, която отдавна минаваше за решена. Това говореше, че или той самият не беше чужд на онова, което вълнуваше мозъка ми, или пък че, познавайки ме добре, се е догадил кои именно страни на проблемата ме занимават. И все пак неговото одобрение ме подразни.
— Винаги съм вярвал, че ще намерите своята тема.
— Вие, учителю, никога не сте вярвали в качествата ми на учен — отвърнах аз с показно равнодушие.
Той не отрече, но и не потвърди:
— Винаги съм вярвал, че ще намерите своята тема, все едно дали ще я решите или не. Главното качество на истинския учен е да открива проблемите, Зенон. Решението им най-често идва в колектива. Личността е, която ги поставя.
Насърчаваше ли ме или ме ласкаеше, за да ме привлече отново към себе си? „Ще има да почакаш, старче“ — рекох си, а мълчанието ми трябваше да му покаже, че нямам намерение да разговарям по „своята тема“.
— Какво прави вашият приятел Дери? — запита той и аз се убедих окончателно, че Терин отлично знае къде и как съм намерил темата си.
— Не ми е повече приятел. Вие го погубихте — отговорих аз с непочтителна жестокост.
Как ли не се увъртах около Алек да разбера още нещо от неговото загадъчно приключение, как ли не го подпитвах и изследвах — мнемотерапията и мозъчните инжекции на рибонуклеинова киселина и ензими с предварително обработен молекулярен строеж бяха извършили своето: той вече нищо не можеше да ми каже. Хилеше се с лъчезарието на физически здравия и психически непоклатим простак, когато му разказвах какво му се е случило. Беше си съчинил дори едно задоволяващо го обяснение за смъртта на Нила, а всичко смяташе за едва ли не от мен измислено, за да обърквам с психиатрични фантасмагории един храбър водач на разузнавателен кораб — като член на контролния съвет, аз се специализирах по това време в психиатрията.
— Слушай, Зенон, чувал съм, че за да станеш добър психиатър, трябвало сам да бъдеш леко откачен, иначе няма да имаш интерес към патологията на другите. Ти ми се виждаш психиатър с бъдеще!
Тогава аз не издържах и му креснах:
— Добър психиатър съм, Алек, и знам, че най-нормалното психическо качество е глупостта. А ти си до идиотизъм нормален.
И го зарязах. Изобщо престанах да се занимавам с него, макар да знаех, че не на него, горкия, трябваше да изливам гнева си, а на ония, които бяха му отнели паметта за случилото се.
— Може би сте прав да ни се сърдите — рече кротко Терин. — Сигурно сте прав, щом толкова ви е заинтересовал този случай, но дайте и на нас известно право. Ние носим отговорността за психическото спокойствие на икарци.
— Психическото спокойствие превръща човека в машина! — избухнах аз.
— Икарци са машини, пратени от Земята, за да изследват Космоса — рече той.
Зинах от изумление:
— Това… това вие ли го казвате?
— А кой? На вас мога да го кажа, Зенон. Нима не сте мислили за това каква е мисията на икарци като представители на Земята?
— Аз не съм машина! — викнах му съвсем по момчешки и станах от мястото си.
Той търпеливо се усмихна:
— Така е. И аз не съм, и родителите ви не са, и никой на Икар не е машина. Но задачата им? Каква е задачата им? Не е ли същата, с която натоварваме нашите автоматични сонди, когато ги хвърляме към непознатите слънца и планети? От тези сонди искаме да работят безупречно, от икарци се иска също да работят безупречно, за да изпълнят мисията си докрай. А за тая безупречност сме отговорни всички: аз, вие, целият ни екип, всеки икарец по отношение на другия.
— Затова ли ме повикахте? — изпънах се надменно аз. — Мисля, че си изпълнявам служебните задължения.
— Не, не! Какво говорите, Зенон! Съвсем не исках да говорим за това. Просто реших да ви предложа услугите си, досетих се какво ви занимава и ми се прииска да ви помогна, като… като на свой ученик.