— Вас просто ви е страх — викнах аз на едного от седмината, чието име няма да споменавам по простата причина, че не бях прав. Но това все пак подействува повече от успокоителните процедури, които им предписвах, защото за мъж от тяхната порода такова обвинение е жестока обида.
— И баща ти ли смята така? — запита ме той.
— Той е дори по-убеден — отвърнах му, макар баща ми никога да не бе казвал такова нещо. — Искаше да премахне личното ви време, та да не оставате насаме със страха си, но аз ви защитих.
Той не каза нищо повече, само лицето му изразяваше скръбно недоумение. А слава богу и от седмината никой не каза на баща ми за неприличното ми държане. Но те, научили за думите ми, така се стегнаха, че вече не видяхме нито една постъпка, нито един жест, които биха могли да бъдат тълкувани като признак на нервност или неувереност, породени от, по моему, съвсем не толкова позорното чувство за страх. Само Дарян рекъл веднъж на баща ми:
— Шефе, няма смисъл да се правиш на палячо, за да ни забавляваш и успокояваш. Не сме деца.
На поредното общо съвещание старецът се тресеше от възмущение: Как са могли да помислят, че той се държи така заради тях! Та той съвсем искрено се радва на срещата си с Вероника, и на тоя облак! Осъдително ли е човек да изразява радостта си на тоя звездолет, ако това им се вижда толкова глупаво, на него поне биха могли да го простят, той е стар, земен човек е, не е като тях… И така нататък — не без скрития намек, че няма какво толкова да се гордеят с клонинговия си произход. Много беше ядосан, наистина, щом си позволи да падне толкова под равнището дори на кавгите ни.
Седмината наведоха глави и пак не му казаха нищо, което би могло да разкрие предизвиканото от мен недоразумение, а Дарян подхвърли примирително:
— Добре, добре, ние просто недоумявахме на какво отгоре си толкова весел — нито Вероника ти отговаря, нито облакът излиза това, което си мислеше.
— Тъкмо затова — развика се старецът. — Играта става по-интересна. Бедата ви, мили колеги, се състои в това, че гледате прекалено сериозно на всичко. Нашите взаимоотношения с природата не са завоевателен поход, не са воюване, а игра, ето това не щете да разберете! Една винаги забавна, винаги интересна игра, в която обикновено побеждаваме ние. Аз не казвам, че има крайна победа за човека, но един безкраен низ от малки победи, който…
— … може да се нарече и безкраен низ от поражения — вмъкна Дарян, но баща ми вече бе се овладял:
— Да, ето разликата между песимистите я оптимистите. Аз лично съм оптимист, защото природата нито веднъж не се е показала жестока към човека. Тя може да не ни е приятел, но в никакъв случай не ни е враг, който цели да ни унищожи като цяло. Затова го наричам и игра, не воюване, и защото тя наистина е почтен партньор. Тази игра, естествено, също така си има стратегия, тактика, своя теория си има и щом си се хванал веднъж да я играеш, трябва да спазваш поне основните й закони. А един от тях е задължението да пазиш самообладанието си, защото противникът това и дебне: да го загубиш и да почнеш да правиш грешките…
Такава реч произнесе тогава моят старец, а аз си мислех в същото време, че и тази игра е като играта ни на шах с психороботите, когато правилата ни обявяваха за победител, ако успеехме да постигнем вечен шах или да избягаме в пат.
И си мислех още — вече в собствения си сектор, през определените за личния ни живот часове, когато се опитвах да се справя сам с положението си, — че съвсем не изглежда така играта на човека с природата, както си я представя оптимистичният ми баща. Това не е игра между двама партньори, а играта на сляпата случайност, безмилостно примитивното търкаляне на зара, хвърлен от един Някой, който играе сам със себе си, ей тъй, да си запълва времето. И ние, дето се напъваме да бъдем партньори, така сме се появили във Вселената, мислех си тогава: търкулнал се зарът и паднал без никаква необходимост на тая си страна. А кога ще падне отново на нея? Теорията на вероятностите, известно е, борави с дълги, предълги числа…
Но в такъв случай защо трябваше да се чувствувам обречен от видението си? Всяка предопределеност противоречи на теорията на играта. То ще рече: да е определено предварително на коя от милиардите си страни ще падне зарът, ще рече: предварително да видиш едновременното пресичане на милиони закономерности, каквото представлява всяко случайно събитие.
Няма да скрия, че ако някой на нашия звездолет се страхуваше истински, това бях аз, та на ония, седмината, сигурно им се е видял чудовищен упрекът ми, след като са съзирали страха единствено на моето лице. А не са могли да не го забележат. Такива неща трудно се скриват, затова толкова „самоотвержено“ защитих и правото на свободно време, през което можех да затворя вратата пред чуждите погледи. Но както се случва обикновено, несподелянето на мъките ми само ги удвояваше, удвояваше и страха ми, който все повече ме лишаваше от сън. Напразно си забранявах да призовавам това проклето видение. От безкрайното повтаряне то все повече се изтъркваше, а опреснявайки го, мозъкът ми, естествено, си служеше с всеизвестната хитрост на всички мозъци да си боядисват нещата с ония цветове, които най-много им се харесват. Така аз все повече се отдалечавах от каквото и да било разумно обяснение и просто се опитвах да си внушавам, че това не беше никакъв край, че видението ми просто се е прекъснало. Ето по този начин наливах оптимизъм в пробитата си душа, а този мой оптимизъм изглеждаше приблизително така: