Аз съм навярно само една преходна форма към „космическия човек“. Не и преходна — преходната е Хелиана, а аз съм по-скоро преходен между Елейския Зенон и нея, ако не съм някоя по-стара и от него форма. Оттук иде цялата ми обърканост пред време — пространството, пред „противоречията“ в проявите на материята. Като нашите неандерталчета трябва да започне човек, от прохождането, за да може един ден малко от малко да се оправя в тоя хаос. А аз ще се върна, разбира се, заедно с цялата експедиция ще се върна. Този облак съвсем не прилича на „черната дупка“, в която изтичаше пространството; вярно, загадъчен е, но иначе си е един съвсем кротък облак, и на половината дори не е толкова страшен, колкото оня, който отряза в тренажерната главите на двамата Зеноновци и който единият от тях нарече „Нищото“. А пък нали Нищото не боли? Но мен ме заболяваше дори и когато си мислех, че ще се върна жив и здрав. Защото… при коя щях да се върна? Да, там ме чакаше Майола и аз знам как ме чака, защото тя не се отрече от мен, за да видела какво ще стане с нея самата. Майола ме чака, а Хели ме помоли аз да я чакам. Но нима мога да я чакам на милиарди километри от Териана, където непрекъснато трябва да живея в безтегловност и непрекъснато ще сънувам сладката тежест на креолката, която… която сигурно също така няма вече кой знае каква нужда от мен, намерила нов смисъл на живота си, може би тъкмо търсения, крайния смисъл: да ражда деца и да пее за един нов човешки род, като древния Омир да възпява неговите млади и прелестно наивни митове. И не остава, не остава друга за мен, освен Вероника, която според видението също щях да загубя.
Така и вътрешно се връщах аз в тези дни при Вероника, защото истинско връщане за мен сега като че ли имаше само при нея. Понякога глупавото й име ми звучеше съвсем като на любима жена, плътски примамливо, бих казал, ми звучеше, та какви ли не глупости си съчиняваше измъченото ми въображение. Същински детски приказки си съчиняваше: как например онази „тя“ съвсем не е загинала, а загадъчната топка се отворила коварно и я пленила, та с едно прелестно земно момиче съм разговарял аз, не с някаква очовечаваща се машина; и топката я е принуждавала да говори с мен по този начин, да се преструва, но накрая тя съвсем от себе си ме зовеше така страстно — да я освободя от пленничеството и самотата й…
Такива стари приказки си съчинявах, може би защото в старите приказки винаги побеждава човекът и неговата справедливост. И ми идеше да вия от мъка, че не ме пускат да изпреваря звездолета и да ида при Вероника, какъвто вариант първоначално се предвиждаше в програмата ни. Бяхме малко хора и съвещанието го отхвърли. Пратихме само един разузнавателен снаряд със запис на гласа ми. Но Вероника изглежда не се оставяше да бъде излъгана и мълчеше. Обезпокоително мълчеше. Дори редовното си предаване пропусна. Аз, разбира се, отказвах да помисля, че тя е убила за наказание или от ревност своята земна пленница — старите приказки не свършваха така. Пък и когато стоях край пулта за управление на разузнавателните автомати, съчиняваните с уж научни думи наши модерни приказки безпощадно изместваха старите. (Какво друго са нашите хипотези и теории за света, освен едни повече или по-малко наивни приказки, съчинявани за поука и назидание на човешкия род?) Но тъй като все пак прекарвах по-голямата част от времето си зад този пулт, аз се опитвах да търся в тези приказки своята утеха и от тях да чакам избавлението си. Те обаче можеха да ме накарат само да въздъхвам, както въздишаше моят баща по гениалната научна мощ на статистическата термодинамика. Де да имаше и една такава теория, която да обедини по същия логичен начин необединимото в душата ми, въздишах аз, да свърже хаоса със закономерностите в нея, една термодинамика на душата да имаше, ясна и проста като старите приказки и като езика, с който Майола Вени възпяваше човешката болка!