Постъпката ми беше наивна и детинска, родена все от тоя ми копнеж по старите приказки, но за нея никой не узна. Аз отговарях за изпращането и управлението на разузнавателните автомати, а баща ми, след като си даде съгласието за новия запис, като че ли съзнателно забрави да се заинтересува от съдържанието му.
Но и моята Вероника отказа да се интересува от него, също както баща ми навярно омагьосана от странностите на загадъчния облак.
5
Отдавна вече не го наричахме „черна дупка“, защото, според знанията ни за това явление, не би било възможно да има пръснато вещество, толкова близо около звезда в колапс. Чудовищното притегляне на свръхплътната й маса ще затваря пространството така около нея, че тя да не може да бъде регистрирана по друг начин, освен чрез нейната пълна неотражателност. А този облак се виждаше вече и с просто око. Ние го заснехме още от Икар. На снимките той приличаше на разпарцалосан по краищата, леко завихрен и пробит в средата диск, на някакъв тъмен венец приличаше, за чието въртене човек можеше да се догажда от формата му. Сигурно нямаше изобщо да му обърнем внимание, защото Икар трябваше да разполага със стотици хиляди астрофизици, ако искаше да наблюдава с еднакво внимание поне по-интересните космически явления, но изчисленията бяха ни показали, че Вероника отива право нататък. А щом веднъж се вторачихме в него, облакът постепенно взе да става все по-загадъчен.
Беше учудващо и несъизмеримо по-малък от другите тъмни и светещи облаци, състоящи се от газове или космически прах, които пълнеха Галактиката. Нямаше радиоизлъчване — нещо съвсем необичайно за материя, която явно бе организирана от собствени вътрешни сили, защото облакът не бе така безформено размазан като другите тъмни облаци. Дискът или венецът от разредена материя сигурно се въртеше бавно около собствен гравитационен център, но този център сякаш бе пропаднал в дупката му, през която обаче нищо не се виждаше. Докато парцаливите му краища връщаха, макар и доста разпиляно, светлинното ехо на лазерите ни, лъчът, отправен в центъра на облака, потъваше безследно. Нито едно фотонче не срещаше някъде каквато и да е микрочастица, от която да се отблъсне и върне. Досегашният опит обаче ни учеше, че такава празнота не съществува в Галактиката и ние нарекохме тази област, която именно приличаше на „черна дупка“, неотражателен център на облака — което, разбира се, също така не казва нищо нито за облака, нито за неговия мистериозен център.
Излишно е, струва ми се, да обяснявам на онези, които познават делото на баща ми, защо този облак веднага стана за него не по-малко интересен от Вероника. Сега рояци сонди от всякакъв калибър ни изпреварваха, шареха непрекъснато по края на облака, навлизаха в него, регистрирваха температурите на различните му пластове, измерваха гъстотата им, донасяха проби от материята — трупаха грамади от сведения, от които обаче картината никак не ставаше по-ясна. Или поне за мен тя не ставаше по-ясна, макар — както вече казах — на звездолета аз да изпращах и посрещах разузнавателните автомати. Баща ми обаче подрипваше като юноша, опиянен от първата си любов, и останалите седмина наистина бяха несправедливи, когато мислеха, че го прави, за да им вдъхва бодрост. Той спираше ту при тоя, ту при оня и с несекващ възторг разправяше, че това било „като по поръчка модел за неговата теория за акреционната сила, образуваща звездите“. Самостоятелен център на акреция било това, който захващал веществото от пространството — затова облакът бил и завихрен — и образувал вътре, в своя „неотражателен център“, ядрото на една бъдеща звезда.
(Вече споменах другаде в записките си, че теорията на баща ми отхвърляше хипотезата за горещото образуване на звездите и галактиките. Тяхната висока температура се пораждала при свиване и уплътняване на веществото, а значително по-късно под взаимодействието именно на високата температура и голямата маса или акреционната сила се превръщала в гравитационна, или просто се раждала гравитацията като свойство на новата форма на материята.)
Наистина сондите донасяха, че температурата на облака, макар и да се покачва равномерно, се повишава толкова несъществено, че едва ли заслужава да се причисли към важните му параметри. Но сондите донасяха и нещо друго: също така равномерно, едва ли не на всеки километър нарастваше с умопомрачителна скорост силата на привличането, така че първите ни, обикновени сонди не се завърнаха далеч-далеч преди още да бяха навлезли на що-годе интересна дълбочина в облака. Този неотражателен център сякаш представляваше един единствен магнит с мощ, каквато и най-дръзките фантасти не са си представяли, а магнитно поле около него нямаше, пък и теоретически не можеше да има, защото електромагнетизмът е рожба на огненотечните ядра на звездите и планетите. Не беше и гравитация — иначе бихме уловили поне един гравитон. А сред тия противоречия се явяваше и най-голямото: въпреки това привличане, материята в периферията на облака си оставаше доста разредена. Сякаш то действуваше само на сондите ни, не и на нея. Дори онези сонди, които някъде на двамилионния километър едва успяваха да възвият и се върнат, не носеха следи да са се движили сред плътна материя. Отвъд тия мизерни два милиона километра те предаваха още известно време, след което някой изведнъж им запушваше устата, и то така далеч от неотражателния център, че като че ли не той самият правеше това, а някой друг го пазеше от всякакво приближаване до неговите тайни.