Разбира се, Дарян, вечният опонент на баща ми — понякога, както ми се струваше, просто от любов към опонирането — не се ограничи с цитираната вече реплика, че облакът не излизал това, което баща ми си мислел. Навярно държеше и да си върне за уроците по оптимизъм, та вече на едно от решителните съвещания направо се заяде:
— Как е, шефе? Това безименно поле, което ни краде сондите, а не влияе на частиците, малка победа ли е за теб или едно голямо поражение?
Дори обръщението „шефе“ ми се стори обидно. Дарян започна да нарича така баща ми, когато той стана ръководител на експедицията и аз по-късно разбрах, че непознатата ми с емоционалния си заряд дума не била обидна. На това съвещание обаче поведението на Дарян ми се видя прекалено непочтително, след като той самият бе ученик на баща ми и след като баща ми е все пак един признат гений на човечеството. Макар че и аз не споделях пресилената му радост от „акреционния облак“. Друго си е да си представящ загадъчния „неотражателен център“ като вход към някаква вселена или към антивселената и да си фантазираш както ли не за нея! Че било модел-потвърждение на теория, която си учил още в началното си образование, направо разочароваше. Голяма работа — акреционен център, в който тепърва, след милиони години щяла да се образува някоя банална звезда!
Баща ми обаче никак не се обиди от заяждането на Дарян, засмя се неподправено весело:
— Победа, разбира се, велика победа! Открихме, че акреционната сила създава и второ, непознато поле около себе си. Остава сега да го обясним и теоретически.
— Ще го обясниш, когато ми докажеш накъде се движи материята на облака, навън от него или към центъра — също се засмя Дарян, но с неприкрито злорадство.
Аз не веднага схванах принципността на възражението му, но останалите очевидно бяха съгласни с него, макар и да не злорадствуваха, а да бяха по-скоро объркани и загрижени. Микрочастиците явно се движеха в диска по нещо като силови линии, както биха се движили в магнитно поле, но за подкрепата или отхвърлянето на теорията на баща ми по-важно бе да се разбере дали слизат по посока на неотражателния център, или се отдалечават от него, тоест: свива ли се облакът, за да образува звезда, или се разпуща. А това можеше да се регистрира едва след многогодишни наблюдения и измервания на целия облак от далечно разстояние. При наблюдаването тук на отделните частици ние се сблъсквахме с неумолнмостта на формулирания още през двайсетия век от Хайзенберг „Принцип на неопределеността“: невъзможно е да измериш едновременно скоростта и местоположението на частицата. Мериш ли скоростта, нищо не ще узнаеш за местоположението й, и обратното: регистрираш ли точно местоположението й, няма да разбереш с каква скорост се движи.
— Усещам накъде биеш, арменецо — отвърна все така бойко баща ми. — Но за това, което пък на теб се мержелее, ще трябва много повече неща да докажеш. Ух, да можех сега да вляза там — стисна той юмрук в щастлива закана. — Ще се спукам от мъка, ако си останем само с тая разходка по крайчеца!
— Бъди спокоен — възрази му отново, вече без смях Дарян. — Нали според видението на сина ти и без да настояваме, ще влезем вътре.
— Не е сигурно — обадих се аз, който на подобни съвещания обикновено си мълчеше, за да не издава невежеството си. — Аз видях „черна дупка“, видях как изтича пространството в нея…
— Като Ниагарския водопад — вметна Дарян.
— Именно — ядосах му се аз отново. — А тоя геврек тука едва-едва се върти около дупката си.
— Може би в онова състояние безкрайно бавната за нашите очи скорост му се е видяла голяма — каза някой от другите, не помня кой, защото всеки един от тия, които вярваха и се страхуваха от видението ми, можеше да го произнесе.