— Стига глупости — викна от другия край на командната зала Петер Нойд. — Аз отново настоявам да се придвижим вече към Вероника. Облакът няма да ни избяга. Очевидно ще си стои тук в същия вид още някой и друг милион години, та ще се занимават с него и по-умни от нас.
Да, вече от доста време колективът искаше да се съкратят заниманията ни с облака, да се посветим изцяло на Вероника, нещо, което аз, естествено, горещо споделях. Но все пак те още се въздържаха да се наложат с висшегласие на своя ръководител, уважавайки законната му ревност да хвърли всички сили за доказване на собствената си теория.
Баща ми посърна и не намери друго възражение, освен едно неподходящо за характера и положението му заяждане в стила на Дарян:
— Боя се, че настояването ви не е подхранвано толкова от интереса към Вероника, колкото от страха пред облака.
— И по този въпрос вече сме говорили, Балов — каза Петер Нойд. — Нито хора имаме, нито средства, нито време за две такива задачи. Дай да си определим срок за облака, докато не сме останали съвсем без сонди.
Последното намекваше открито за това, че под моето вещо ръководство почти през ден един от изследователските ни автомати не се завръщаше.
— Сонди има — не можех да не се обадя аз, защото не бях и толкова виновен — баща ми ме караше да повтарям безплодните опити за проникване по-навътре в облака. — Но не е там работата, мен лично също повече ми се занимава с Вероника.
— Трудно му е на момчето без жена — рече Дарян и сред смеха на осмината аз се зарекох вече да не му простя.
Пък и на другите би трябвало да се разсърдя. Аз ги защищавах, аз постоянно страдах от скритите им изпитателни погледи, които непрекъснато ми задаваха въпроса: „Сигурен ли си, че излязохме или си излязъл само ти, пък ни подведохте с баща си, за да тръгнем с вас? И кога най-после ще настъпи това твое предсказание?“ Аз споделях техния страх, криех завистта си, че те щяха да се избавят, отивах сега дори против баща си, а те ми се отплащаха с такъв смях! Бях готов едва ли не да призовавам като проклятие сбъдването на видението си, та да видят те все пак!…, ако споменаването на сондите отново не бе събудило в мен онзи безмълвен ужас, който ме обхвана, когато първата от тях не успя да се измъкне от мъртвата хватка на „неотражателния център“.
— Даааа — проточих аз, докато малко от малко си възвърна самообладанието. — И от смеха ви се разбира колко голям е вашият страх. Прав е баща ми. Затова аз като представител на контролния съвет и като лекар на експедицията настоявам да се съкрати срокът за работа около облака, да се отдалечим от него и да се заемем с Вероника. Иначе не отговарям за здравето ви. Предлагам вече да се гласува.
Сега се изсмя само баща ми, сред киселите физиономии на другите, но смехът му беше не по-малко кисел:
— Леле, какво йезуитче съм родил! И да си отмъсти успя, и… Но както и да е, понеже става дума за научната задача, нямам право на ръководителското вето, гласувайте, щом искате!
А вместо да ме нарича йезуит, би трябвало също да ми благодари. Съветът все едно нямаше да се откаже от решаването с гласуване — по тона на Петер Нойд си личеше, но след като се ядосаха на мен, седмината отпуснаха на стареца много по-дълъг срок за изследването на облака, отколкото той би получил при други обстоятелства. Така че имах основание и на него да се цупя, пък и на себе си — нали по този начин се умножаваше вероятността да се случи все пак онова, от което толкова се боях.
— Още ли ми се сърдиш, Зенко — запита ме той седмица по-късно, когато пак така мълчаливо бе гледал как заедно с психоробота зареждам поредната сонда за изпращане в облака.
Беше изследователски снаряд, дооборудван със специални защитни средства, с нови уреди и апаратури, с още два допълнителни двигателя. Самият снаряд беше малък, а мощността на двигателите му такава, че би измъкнала целия звездолет от притеглянето и на най-мощната звезда, та разчитахме той да се гмурне невредим поне на още един милион километра навътре. Но увереността ни никаква я нямаше, защото той щеше да се сблъска там не с гравитация, а със загадъчното поле и с не по-малко загадъчната, макар и описана математически от баща ми, акреционна сила.
— Не си прав да ми се сърдиш — каза баща ми, след като аз му отговорих. — Разбирам състоянието ти, но нали в последна сметка оцеляваме? Пък и да не оцелеем, мигът си струва, за да му викнем като Гьотевия Фауст да спре. На колко простосмъртни, сине, се е случвало да застанат като богове в самото начало, в най-далечното начало на раждането на един свят.
— Предпочитам да е вече готов — отвърнах му аз. — Или да е истинска „черна дупка“ и да се гмурнем в нея, според хипотезата на Кардашов, и да изскочим после в друга вселена.