Баща ми ме изгледа озадачено, докато си припомни съдържанието на тая хипотеза, в чието съществуване аз самият още не бях сигурен, после трепна два-три пъти с лявото си рамо — един по-скоро навик, отколкото нервен тик, който бе му се явил напоследък, а аз не успях да излекувам.
— Може и да го има някъде това — рече той тъжно. — Но за какво ни е, сине, да ходим в други вселени, като и от тази още нищо не сме разбрали?
— А, предаде ли се най-после пред твоя облак?
— Да се предам ли — изненада се моят удивителен баща. — Че ти не научи ли? Нашият гениален арменец разработва сега една хипотеза, от която може да излезе нещо. Така или иначе, явно ще продължим още малко пребиваването си тука. Представи си, той издига тезата, че акреционната сила не захваща вещество от пространството, а го създава!
— И ти се радваш, че той иска да докаже точно обратното на това, заради което са те обявили някога за велик?
Баща ми примигна, примигна, а рамото му подскочи няколко пъти повече от обикновено:
— Но защо да не се радвам? Тази теза би обяснила донякъде защо при такова чудовищно привличане веществото в облака се разрежда. То се движи навън, то блика като вода от земен извор, разбираш ли?
Сигурно по очите ми позна, че нищо не разбирам и заразказва с едно още по-неразбираемо за мен въодушевление как Дарян изровил от миналото една опровергана някога поради недоказуемост хипотеза и, съединявайки я с теорията за акреционната сила, разработвал нов, доста приемлив модел на облака.
Невидимият „неотражателен център“ представлявал част от антипространството в галактиката, един шлюз, така да се каже, между пространството и антипространството. Акреционната сила, която извира от нея, като рожба на допира на двата свята, закривява отделни късчета от антипространството така, че в точката на пълното затваряне на миниатюрното антипространство се получава една нормална елементарна частица. По такъв начин можело да се отговори и на древния въпрос защо при постоянно разбягване на галактиките, при непрекъснатото разширяване на Вселената вследствие на това разбягване, средната плътност на материята в нея и след столетия измервания си остава една и съща. Тоест, би трябвало да се влива в нея постоянно нова материя, създавана като че ли от нищото. Ето, това „нищо“ било в същност антипространството, антисветът, бълващ постоянно нова материя в нашия свят. Както и обратното: затварянето на късчета от нашето пък, от нормалното пространство, раждало античастици.
— При това положение — продължи баща ми да се самооборва с едно удоволствие, приличащо на мазохизъм, — остава да се разбере защо частиците на новата материя не се разлитат веднага на всички посоки. И на мен ми се ще да докажа тук, че не се ражда материя изобщо, а се ражда конкретната материя на бъдещата звезда. Разбираш ли? Дарян е склонен да ме подкрепи. Антипространството се закривява на късчета, до като се изчерпи цялата област. Силата, закривяваща антипространството… Няма вече да я наричаме акреционна, може да е шеста, може да е първа, може да е и оная универсална прасила, която само се превъплъщава в останалите. Та след като създаде частицата от антипространството, тая сила действува върху нея вече акреционно. Не я пуска да отлети, докато цялото антипространство в центъра на облака се превърне в материя. После тази материя почва да се сгъстява, да се сгъстява, докато роди новата звезда, вече по познатия ни досега модел. Както виждаш, пак стигаме до студеното създаване на звездите и галактиките, което мен лично ме удовлетворява. В същност, наистина тезата за единната сила си остава по-убедителна. Тя превръща антипространството в частица, акрецията събира частиците, превръща се в гравитация, която ги уплътнява, докато се роди силното взаимодействие, силното взаимодействие ще излъчи после електромагнетизма, който ще създаде от атомите молекулата, и така нататък. Като съществува сигурно и обратният ред, който може би ни се подсказва от слабото взаимодействие и ядреното разпадане. Тоя ред пък ще доведе до създаването от нашето пространство на античастиците. Пространството се превръща в античастици, антипространството в частици… и ето ти равновесието на света в неговото триединство на пространство-време-материя.
— Който е единен и неподвижен — вметнах аз.
— Единен — да, доколкото пространството и времето се явяват част от самата материя, неотделима част, нейни свойства, но ти на това неподвижност ли му викаш?
— Вярно — съгласих се аз. — Значи от Нищото все пак може да те заболи?