— Какво? Какво? — не можеше баща ми да се начуди на сина си.
— Нищо. Една глупост си спомних от онзи мой разговор със Зенон от Елея.
— Ааа — рече баща ми, но явно отново бе отлетял вече към своя облак. Потупа замислено сивия корпус на изследователския снаряд, на който явно много разчиташе, сети се нещо: — Като се върне, ще те пусна да идеш при Вероника. Ние сигурно ще се позабавим сега тук, въпреки онзиденшното гласуване, както ти казах, колегите се запалиха за модела на Дарян.
— Благодаря — рекох му вяло и си помислих, че това вече е краят, защото сега вече чаках сбъдването на видението си.
А защо тъкмо насред този разговор с баща ми изведнъж започнах да го очаквам? Защо като една малка студена експлозия — ако може да има студени експлозии… (Има, разбира се, сливането на децата с пространството нали предизвикваше съвсем не малка студена експлозия!)… защо като студена експлозия у мен избухна увереността, че сега вече ще се случи? Може би „запалването на колегите“ да останели още, за да проверят модела на Дарян, да ми се е видяло като онова съдбоносно стечение на обстоятелствата, което предизвестява неизбежните неща. Може би тезата, че пространството и времето не са само условия за съществуването на материята, а са нейна вътрешна същност, окончателно е потвърдила за мен възможността подобни видения да са реални картини от нашето движение вътре в материята. Не знам. Но знам, че за мен се проточиха стотици едва поносими с напрежението си часове, които така ме омаломощават, че ако то действително настъпи, аз няма да имам вече нито сетива да го възприема, нито сили да му реагирам. За щастие това ми състояние не се отразява много-много на колектива, който продължава да е в необикновен подем на духа. Пък и осмината ми вярват, че съм нервен и неспокоен, защото и аз като тях амбициозно очаквам специалния снаряд да донесе необходимите за Даряновата хипотеза данни.
Аз няма да разказвам тук в подробности за научно-техническите занимания на експедицията ни, тъй като поне материалите от нея би трябвало да оцелеят, все едно дали видението ми ще се сбъдне, или не. Не оцелеят ли архивните материали, не ще оцелее естествено и моят разказ, който се намира сред тях. И който аз продължавам храбро със „самоотвержеността“ на всички мемоаристи. Впрочем, това е и единствената храброст, на която съм способен в това си състояние.
Теория на играта
1
Тази част на записките си отново съм принуден да пиша на ръка. Не мога да ги отлагам както миналия път, защото не съществуват изгледи да съживим нашата прехвалена техника. Звездолетът ни е мъртъв, не работи нито една от системите и апаратурите, които са с електромагнитни източници за захранване. Истинско чудо е, че самите ние сме живи. Виждаме нещичко само благодарение на инфрачервените визьори върху лицевата част на шлемовете си. Те правят мрака да прилича на бяла каша, населена със сиво-черните грамади на девет скафандъра — един парадокс, създаден от температурата на въздуха и частичната повреда на визьорите. Психороботите ни лежат неподвижни, кой където го е сварил „ударът“, а ние сме така безпомощни в собствения си дом, както не съм чувал изобщо някога човек да е бил толкова безпомощен и объркан. Той дойде по времето, когато изпратеният с последните ни надежди специален изследователски снаряд би трябвало да е завил на тримилнонния километър. Сигналите му престанахме да улавяме още преди седем часа, но всички незавърнали се сонди спираха да предават далеч по-рано. Ние обработихме новата информация и все още се надявахме на допълнителните ракетни двигатели на снаряда, очаквайки да настъпи заложеният в програмата му час за първото предаване от обратния път.
Не знам дали особеното напрежение, за което разказах вече, бе сломило нервите ми, или пък съм бил обзет от определено предчувствие, но в момента, когато часовникът на приемателя закръгли двете цифри на фаталния за надеждите ни час, аз включих поливизора си на всеобщо предаване и почти истерично изкомандувах:
— Внимание! Екипажът — в суперскафандрите! Да се провери готовността на аварийните торпили, дублиращите системи и всички основни възли на кораба!
После издърпах пломбираната ръчка на сигнализацията, която се намираше във всеки сектор, до последната чертичка, до тревога трета степен. Звездолетът се затресе в такава звукова и светлинна какофония, че не можеше да не накара и най-хладнокръвното сърце да подскочи от уплаха.
— Какво те е прихванало? — опита се да я надвика баща ми, който стоеше тогава до мен в нетърпеливо очакване снарядът отново да проговори.