— Нареждане на контролния съвет. Изпълнявай! — ревнах аз и нему.
— Какъв контролен съвет си ти? Бъди благодарен, че изобщо те взехме. Ако някой на този кораб има право да дава нареждания, това съм аз, ясно ли ти е! Какво си въобразяваш?
— Татко, моля те, изпълнявай! Бъди истински командир!
— Но къде видя аварийна ситуация бе, човек? Как ще работим в тия скафандри?
— Моля те, татко!
— Докато не ми обясниш…
Край нас профуча психоробот, хукнал сигурно да проверява нещо — командата вече се изпълняваше. Баща ми продължаваше да упорствува, та в отчаянието ми хрумна:
— Пробна тревога! Имам право като представител на контролния съвет, досега нито веднъж не сме я правили, а по устав…
— Сега ли намери точно… — разколеба се моят стар баща, който не умееше нито да се гневи, нито да командува. Нали никога не бе се занимавал с ръководене на хора другаде, освен в своя си научен сектор.
— Сега! — изрекох аз с властно спокойствие и той ме изгледа сепнато, открил неподозирани от него качества у сина си.
А истината бе, че внезапната ми паника изчезна тъкмо от неговата реакция. Тя ме подсети, че не е станало нищо необичайно, защото досега не бяха се върнали десетки сонди, че все така си се намирахме далеч-далеч от тоя ръб на облака, зад който вече можеше да се говори за известно сгъстяване на материята му, за доловима сила на неговото притегателно поле. Наоколо и в кораба си цареше с нищо непроменената обстановка на сговор между човека и природата.
— Зенко, да не би пак някое видение… — попита недоверчиво баща ми, но аз не му отговорих. Трябваше или отново да го излъжа, или да си призная, че съм се уплашил. Как иначе щях да му обясня решението си за пробна тревога, без да съм се посъветвал с него, ръководителя на експедицията?
Отидох да облека своя скафандър, домъкнах и скафандъра на баща ми — тези тежки облекла, предназначени едва ли не за влизане в недрата на звездите. Изглеждахме същински чудовища в тях и аз не помня случай, дори от приключенските филми, някой да бе седял с такъв скафандър в удобния си космолет, освен ако той е напълно разбит и разхерметнзиран. Особено пък в кораб като нашия; ако самият кораб не те защитеше, нищо повече нямаше да те защити.
Докато помагах на баща си да влезе в автономния свят на суперскафандъра, поливизорът ми заизрича един след друг докладите от различните сектори. На стареца му стана весело:
— Пъргави са момчетата!
— Видя ли, че не е безполезна една пробна тревога — възтържествувах аз и предадох след като отзвуча и последният рапорт:
— Свободни сте да продължите работата си. Скафандрите да не се свалят до второ нареждане.
— Колко време ще ни държиш в тях? — запита баща ми.
— Колкото си искам — отвърнах, захлупвайки шлема на главата му и му се изплезих през стъклото.
Той скърши една заканителна гримаса, каза нещо, но още не бе задействувал свързочната си апаратура. Заканата му обаче беше пресмукана от бащинско удоволствие. Та кой бе се осмелявал да се изплези на него, пред когото се прекланяше цялото човечество! Дори синът му не помнеше да е правил това някога.
След около три часа дойде „ударът“.
Не усетихме никакъв удар, но с коя друга дума да го нарека? Просто изгасна осветлението. Това автоматично смъкна щитовете пред лицевите стъкла на скафандрите ни и включи инфрачервените визьори. Като се поопомнихме, ние разбрахме, че почти всичко на кораба е излязло от строя, без да се включат дублиращите системи. Преди това обаче установихме, че не можем и да се чуваме, че никакъв звук не възприемаме, освен ударите на собствената си кръв, кънтяща в изпразнените ни черепи. Някаква зашеметяваща сила беше ни натъркаляла в лявата страна на нашия превъзнасян заради съвършенството му космолет от най-висшия звезден клас.
Да, обади се нещо в мен, да — и то ми прозвуча като удовлетворение. Добре че проявих ината си да не отстъпя пред молбите и мърморенето на другите! Може би скафандрите все пак са ни помогнали да оцелеем.
Помислих го, сякаш знаех от какво са ни запазили, и го помислих спокойно или по-скоро: вече успокоен, или, както казах преди, така омаломощен, че нямах сили да се изплаша. Нямах сили обаче и да се вдигна. Напипах с една стокилограмова десница регулатора на гразера, който се намираше на пояса ми, завъртях го докрай — нищо! Бронираните дрехи продължаваха да ме натискат с многотонната си тежест към пода. Тишината все така настояваше да спука тъпанчетата ми. Повредена ли бе антигравитационната апаратура на скафандъра или сме в облака, където липсваше гравитация? Но какво ще правим в облака? Как така ще попаднем в него? Добре, в него няма, но на кораба нали си имахме собствена изкуствена гравитация? Значи все пак и скафандърът с неговата прехвалена автономност се е повредил! По дяволите, как ще го мъкна сега? Ето, и визьорът му също не е в ред…