Трябваше да бъда поразен, а аз се ухилих иронично:
— Значи научната степен, която получих миналия месец?…
— Не е от Земята. Зенон, наистина ли разбрахте добре за какво става дума?
— Разбира се, учителю — позасмях се аз. — Само че от рождение съм свикнал на илюзиите, с които е претъпкан Икар.
Свикнал бях през тези години и с контролираната система на информацията, установена също след случая с Алек Дери, която не беше лишена от оправдание. По пътя си икарци се сблъскваха със стотици загадки, противоречия, парадокси, с необясними и необясняеми за сега явления. Те ги регистрирваха добросъвестно, трупаха ги в бездънната памет на научните колектори, пращаха ги на Земята. Но някои от тия явления изглеждаха понякога така сензационни или тревожни, че за дълго биха затормозили мисленето и работата на всички. Поради това те се обявяваха за секторни тайни и с тях се занимаваха само съответните научни екипи. Но и с много други тайни и възбрани бях свикнал още аз, макар те да не бяха според мен така оправдани.
— Да, да, естествено, да, да… — огорчи се Терин от лекомислената ми реакция. — Но за нас то е невъобразима трагедия!
— Защото гледате на Икар само като на изследователски екип — казах му аз, мъчейки се да обуздавам дързостта в думите си. — За мен Икар си има своя собствена човешка мисия в света, той не е и втора Земя, а нова Земя, която трябва да се самосъздаде различна от своята родителка, както сме различни ние от вас.
— Не е възможно, Зенон — въздъхна Терин. — Не е възможно, защото ни липсва човешката маса, защото сме избраници. Икар винаги ще си бъде само един земен екип, докато мисли за връщането.
Щеше ми се да му изкрещя: „А вие престанете да мислите за това проклето връщане!“, но го преглътнах.
— Аз също мисля за връщането — рече той трогателно срамежливо. — Знам, че няма да се върна и все пак искам да се върна.
— Но за какво? — рекох му. — Толкова време е минало, епохи ще са минали, ще бъдете там някакви жалки изкопаеми!
— Не, не, съществува все пак една надеждица да не бъде така. Никой още не знае какво точно става с времето, но аз друго исках да кажа: трагичното е, че вие никак не разбирате защо не можем да не мислим за връщането. И се боя, Зенон, че това неразбиране ще стане причина за голяма беда. Назряват лоши събития на Икар, момчето ми, и аз се боя от тях.
Аз не виждах нищо страшно на хоризонта на Икар, но тревогата на моя учител ме зарази със своята искреност. Прииска ми се да му кажа нещо утешително:
— Вие ме накарахте да погледна по друг начин на много неща. Благодаря ви за това, учителю.
Чувствувах, че трябва вече да си вървя, защото ми стана прекалено тъжно и тягостно. Той не ме задържа, обхвана раменете ми и ме изпрати до вратата. А там ми каза:
— Когато размишлявате над темата машина-човек, Зенон, не градете прекалено много върху онези думи, които чухте от устата на полуделия Дери. Всички ние на млади години сме стигали до идеята за безмашинното движение в Космоса, но тя, изглежда, не е нищо повече от една младежка мечта.
— Благодаря за съвета — отвърнах аз учтиво и се сбогувах, без да му възразя, защото вече не ми се спореше с него.
Да, ето за кое ме беше повикал! Да ме предупреди. Да ме предпази от увлечения. Но, учителю мой, нима летенето не е било също само една младежка мечта, преди хората да се научат да летят? Нима излизането в Космоса не е било безпочвена фантазия в продължение на хилядолетия! Не, стари мой учителю, аз ще полетя по пътя на Алек и ще намеря това „божество“, което толкова ви изплаши, и ще го хвана за шията, и ще изтръгна от устата му неговите тайни, за да ви докажа правото си на съществуване извън вашия нелеп Икар. Върнете се към себе си, ей, хора! Прекалено много възлагате на машините, време е да прозрете, че в Космоса може да се живее и без машини!…
Това бяха думите на онзи, когото Алек бе „срещнал“ в Космоса, но аз ги повтарях вече като свои, защото те не бяха никакво откритие за мен — това аз по-късно осъзнах. Тоя зов, предавал се по милиардогодишния път на еволюцията, бе стоял в неоформен вид някъде в най-дълбокото у мен. Ние всички сме мечтали за това — каза Терин. Но коя от своите общи мечти човечеството не е осъществило досега в една или друга форма? А нима самото наличие на такава мечта не е доказателство за нейната основателност? Откъде ще се вземе иначе тя? Откъде ще се вземе инстинктивното усещане за свързаност с Космоса в една толкова затворена система като Земята, ако тая свързаност не съществува, ако не е съществувала още преди машината, преди ракетата? То е като свързаността на гъската с водата — птицата се ражда в инкубатора, но щом разпукне яйцето, се устремява към водата и плува, и се гмурка в нея, защото тя е родната й стихия, а не сушата, не инкубаторът. Не е ли Земята за човека само един такъв инкубатор?…