Засмях се: един твърде несъвършен инкубатор, който с гравитацията си и с двестакилометровия си атмосферен капак е смазвал космическия инстинкт на духа!
Смехът ми беше твърде горчив и твърде злобен. Добре че улицата беше пуста и никой не го чу!
А иначе улицата можеше да мине за земна улица, каквито съм виждал по филмите. От едната й страна се точеше тясната ивица на хлорелната нива, от другата — десетината фасади на жилищни помещения. А над всичко — едно пролетно синьо небе, на което ефектите на осветлението придаваха дълбочина и необятност. Друго небе аз не знаех: бях се родил под изкуственото небе на Икар и то беше ми омръзнало, както омръзва и най-свидното, когато се е превърнало в затвор за жадния ти за други небеса дух.
А улицата беше съвсем празна, като всички икарски улици. Защото тия гении, тия избраници седяха в кабинетите или в лабораториите, или в конструкторските зали и работеха като побеснели. Работеха денонощно: изследваха, откривателствуваха, изобретяваха, конструираха и… трупаха всичко в складовете на Икар, в бездънната му холографска памет. Защо ги мразех заради това? Защото по природа съм твърде ленив или защото трудът им ми се виждаше безсмислен?
Те живееха с убеждението, че всеки един от тях е длъжен да извършва онова, което на Земята извършват стотици хиляди, милиони. Защото на Икар един конструктор или астрофизик, или химик наистина струва колкото на Земята един милион конструктори, астрофизици, химици. Но нужно ли беше всичко това на самия Икар, който се носеше равномерно и безпрепятствено из Космоса? Не се ли крепеше тая чудовищна творческа енергия само на вярата, че плодовете й отиват на Земята, че обслужват ония, които са я създали и изпратили? Не търсеше ли тя в творчеството само утехата и забравата? А ако им го кажех? Ако се втурнех в дежурния ни кабинет и застанех пред екрана на служебния поливизор и го включех за всеобщо предаване и изревех: „Икарци, вие се заблуждавате, вие сте смешни! Отдавна никой не изпраща на Земята нищо от онова, което сътворявате, отдавна тя няма нужда вече от вашите мозъци…“
Ако им се изкикотех в лицето на тия красиви горделивци, на тия избраници?
Видях ги пред себе си объркани, жалки и отново им се надсмях. А после изведнъж ми стана самоубийствено тъжно и ми се прииска да срещна своите родители, защото усетих, че сега вече ще ги видя по друг начин — аз знаех нещо, което те не знаеха, нещо, заради което те биха страдали, но което предизвикваше у мен само весела злост. А тя идеше от вярата и от надеждата, че сега вече Икар волю-неволю ще престане да бъде част от Земята, една нищожна и тъжна частичка, захвърлена в бездните на Космоса! И от убеждението, че не моите родители, а аз съм истинският жител на Икар.
Хромозомът на злото
1
При родителите си отидох по-късно и съвсем не така, както бе ми се приискало, след като напуснах кабинета на Терин. Злорадството ми търсеше своята обосновка и постепенно се превръщаше в нещо като недоумение: драмата на икарци в моите очи не бе никаква драма, защо тогава те, умните, прозорливите, да не могат също да разберат, че това не само не е драма, а е едно тържество за тях? Защо моят гениален баща например да не може да проумее, че след скъсването на обратната връзка ние се превръщаме в един свят за себе си, който има право на гордост и самочувствие — реални, не външни? Защо продължава да държи толкова на някаква си далечна цивилизация, за която все пак знае много, поне за миналото й знае много, докато пред него се намират други цивилизации, за които нищо не знае и които непременно ще са по-интересни?
Льони сигурно се пръскаше от любопитство, когато се върнах в работния си кабинет, но и неговата мутра притежаваше съкрушителната икарска самодисциплина. Той също е син на някакъв гений, изпратил обаче с Икар само парченце от кожата си. Икар има в складовете си десетина хиляди такива консерви от земни гении, на чиито опаковки има снимката и генетичната структура на дарителя. Ако някоя икарка получи правото на дете, може да се порови из каталозите и щом си хареса нещичко, ще й го присадят и ето че на Икар след определеното време ще се роди точното копие на оня земен гений. От всички икарци също има такива консервирани клетки, та ако загине някой, винаги някоя великодушна жена може да пожертвува три месеца от физиологическото си статукво, за да го възпроизведе, по оня метод, наречен клонинг, който използува факта, че всяка клетка от тялото носи в себе си точния генетичен код за целия организъм — от умствените му способности до бенката зад лявото ухо.