— Милиционер — революционер!
— И аз мисля, че за Икар това е парадокс, но първо ти не си никакъв революционер, и второ, шефът…
Шефът се появи на екрана на поливизора с една много виновна усмивка.
— Зенон — рече той, — аз не намерих сили да ви кажа онова, за което в същност ви повиках. Ще ви затрудни ли, ако отново…
— Защо направо не ме освободите — викнах му. — Няма да ви се сърдя, повярвайте ми! Пък и Икар има достатъчно нужда от работна ръка.
— Съвсем не става дума за това. Елате, ще ви кажа! И прощавайте, че ви разкарвам!
Този път разговорът ни беше кратък, беше разговор между медици. Аз не му позволих да премине в друга фаза, като просто го прекъснах. Проявих достатъчно непочтителност, за да заявя веднага:
— Учителю, говорете направо, защото може да се случи пак да не намерите сили!
Терин помълча, не ме покани да седна и запита:
— Помните ли игрек-хромозома?
— Те са много — отвърнах все пак намусено, заради обидата, която бе ми нанесъл, криейки от мен прекъснатата връзка със Земята. — Кой точно?
— Така, така… — измърмори той като че ли на себе си, но очевидно все още не улучваше подходящия за разговор тон. — Двайсет и три чифта, хикс и игрек, но… ако си спомняте, понякога се явява и един тек хромозом, хикс или игрек, към половия чифт.
— Хромозомът на злото ли? — сетих се аз.
— Откъде изровихте пък тоя термин? Никакъв носител на зло не е!
— Доколкото си спомням, съгласно колектора, у престъпниците на Земята почти закономерно е съществувал в клетките им, та затова някои са го наричали така.
— Е, да, но повечето хора, които са го притежавали, не са престъпници.
— Защо тогава при генетичния подбор на екипажа на Икар сте изключвали носителите му?
— Амиии… за всеки случай. Аз специално бях против тая максима. Имам по-особени възгледи и наблюдения.
— Та какво в същност искахте да ми кажете? — подканих го нетърпеливо, защото бях убеден, че пак се впуска по заобиколни пътища.
— Няма ли да седнете? — покани ме чак сега той, но аз не седнах, не му обясних и защо, за да не отклонявам разговора. — Има го и на Икар.
— Знам.
— Знаете ли? — някак прекалено се изненада Терин.
— Преди години, когато ни запознавахте с генетичните присадки от Земята, ни показахте и няколко, на които пишеше, че в клетката им има тоя хромозом. Беше отбелязано, както на някои съдове има надпис „отрова“ — не можах аз да не подиграя неговите по-особени възгледи за „хромозома на злото“.
Изненадата му отпреди, която изглеждаше някак си радостна, бе помръкнала.
— Нямам пред вид тях. Вие сте медик, Зенон, затова ще ви кажа направо. Имате го вие.
— Как така?
— Не знам. И ни е трудно да си го обясним. Нито баща ви, нито майка ви го имат, не са го имали и родителите им, и дедите им, а изведнъж… Сигурно някаква травма е предизвикала хромозомно слепване или разцепване, или кой знае какво.
Никак не схващах още измеренията на неговото съобщение. Само нещо много студено и треперливо се надигаше откъм корема ми нагоре, а единственото, което смогнах още да изрека, бе просташкият въпрос, роден от все още обидената ми амбиция:
— Льони знае ли го?
— Да. Нали професията ни…
После той извика подире ми: „Зенон, моля ви! Зенон, почакайте!“ — но аз нямах никакво желание да слушам обясненията или утешенията му.
2
Спокойствие, виках си из пътя, спокойствие, първо да разберем какво точно означава това! А не знаех нито какво исках да разбера, нито накъде ме отвеждаше пътят ми. Очевидно не ми е било възможно да се отправя обратно към служебния кабинет, към Льони, който може да е и баща си, и баба си, ако ще, но няма тоя проклет хромозом в клетките си. Пък и дежурството ми там бе свършило. Чакаха ме много други задължения, но аз не погледнах към часовника на ръката си, който заедно с часовете посочваше и работната програма. Икарци нямаха нужда от мен, те изобщо малко боледуваха — нито от лекар имаха нужда, нито от милиционер. Затова и не идваха при мен, няма какво да го усуква нашият председател — не били идвали, защото не съм ги бил обичал! Не идват, защото ги е страх. Какъв съветник и лечител може да им бъде някой, който има хромозома на злото в себе си? Ето от тука почва всичко! И от самотата. И от това да бъдеш черната овца или бялата гарга, или какво още животно имаше там…
Бях попаднал в някакъв полутъмен тунел с множество малки врати от двете му страни и не веднага познах, че това са анабиотичните кабини. Индикаторите им светеха в кротко зелено и показваха, че вътре си цари невъзмутимото гробищно благополучие. Прииска ми се да вляза в някоя от празните камери и да легна във ваната-ковчег. Тогава нямаше да мъча мозъка си с анализи и автоанализи, хромозомът на злото щеше да си спи заедно с мен и нямаше да плаши никого на Икар.