Защо изобщо са ме оставили жив? Та още на третия месец, когато са ме извадили от възвишената утроба на майка ми, за да ме пренесат в родилния инкубатор, вече са знаели генетичната ми структура. Древните спартанци просто са хвърляли в някоя пропаст недъгавите си рожби. А икарци са повече от всякакви спартанци. Хуманизъм ли? Никакъв хуманизъм няма у тях, просто експериментът като всеки експеримент е трябвало да бъде доведен докрай, да се види какво ще излезе от него — до това се свежда при всички случаи хуманизмът на тия изследователски машини. Затова не са и повторили експеримента, всички по-нататъшни раждания са ставали с присадки. Един такъв хромозом им стига на борда, колкото да си го наблюдават. Но цял живот да те наблюдават!…
Разбира се, празните камери са също заключени и аз нямам ключ, пък дори да се върна за него, никой няма да ме остави да лягам във ваната-ковчег, затова стърченето ми тука е излишно. Но в тоя коридор — така и не проумях как съм попаднал в него — не е неприятно. Тук цари онова чудно равновесие между живота и смъртта — съня на спящата царкиня. Хладно е, доста е хладно, почти студено е, но температурата е в хармония с температурата на треперливата пихтия в гърдите ми. Чувствувам, че тоя студен инкубатор ще излюпи след малко някакво студено решение в мен, но заплашителният глас на секретаря-автомат вече доста отдавна повтаря все едно и също: „Зенон Балов да се обади веднага на първия координатор“ и пълни с тревога дори най-затънтените кътчета на Икар.
Гласът му съвсем не е заплашителен, той си е обикновеният глас на автомат — равнодушен и любезен по установената техническа норма, но когато ти каже любезно и равнодушно: „При нула включвам системата за търсене“ и почне да брои: шейсет, петдесет и девет, петдесет и осем… не може да не се обадиш. Тая минутка не стига, за да избягаш и в смъртта. Главата си да откъснеш, пак ще те намерят навреме, за да ти я зашият отново. Такъв е девизът на системата за търсене на нашия контролен съвет.
Пък и защо да тревожа повече икарци. Малко ли ги тревожа с хромозома си? А всички вече са чули, че ме търсят. Разбира се, не знаят за какво, но щом ще се стига до системата за търсене, лошото се предполага. Майка ми сигурно вече дрънчи по всички поливизори.
Вадя джобния си поливизор, набирам с щифтчето номера на координаторския кабинет, мъча се да се усмихвам спокойно към миниатюрното екранче.
— Заповядайте. Намирам се в преддверието на анабиотичното отделение.
— Какво правите там? — пита ме лично първият координатор на Икар, но гласът му не се отличава много от гласа на неговия неумолим автоматичен секретар; лицето му не помръдва в рамката на екранчето.
По-рано си позволявах и да лъжа — казват, че на Икар това било разрешено в особени случаи само на лекарите. Но щом си имам хромозома на злото, това е най-малкото, което мога да си позволя.
— Проверявам изправността на външните индикатори според схемата на контролната апаратура. Стори ми се, че има несъответствие.
Първият координатор, който ми оказваше честта да се появи лично на моя поливизор, дори не се намръщи пред наглостта ми. Лицето му, смалено от мъничкия екран, се мъчеше сега да демонстрира благоволение. Струваше ми се, че иначе не би имал нищо против да отърве Икар от мен и от хромозома. Спокойно би ме оставил дори да се самоубия. Но шефът ми го е задължил с алармата си.
— Балов, ако желаете, можем да поговорим по това, за което току-що ви е уведомил председателят на контролния съвет. Или… може би ще се справите и сам?
— Бъдете спокоен, ще се справя сам — отвърнах. Разговорът ни се водеше, разбира се, по двустранна връзка и никой не го слушаше, освен може би шефът ми, който или се намираше в кабинета му, или се е възползувал от всемогъщата си привилегия да подслушва чрез специалната апаратура всички частни разговори. Нали е и главен милиционер на Икар! Затова добавих за тоя главен милиционер: — Сега ще отида да направя нужните ми справки. Каквото и решение да взема, ще ви уведомя.
— Благодаря ви, Балов — побърза да отвърне първият координатор, сметнал навярно, че вече прекалено много време е отделил за нищожната ми личност и нищожния ми случай. — Имам доверие във вас.
Е, за доверието надявам се, ще ти се удаде възможност да се разкаеш, рекох му, след като бях изключил вече поливизора. Целият треперех от студа на коридора — все пак оня студ в гърдите ми не му е бил равен. Но това беше весел студ; както когато се готвиш да направиш някоя пакост. И наистина, всичко в мен сякаш се подготвяше за пакости. Отгде-накъде ще им правя живота на икарци спокоен и приятен? Хич и не мисля да ги отървавам от себе си. Ще видят те какво значи хромозом на злото!