Върнах се при Льони, защото импулсивно и лекомислено обещаната справка трябваше да се направи — сега всички живи и автоматични очи на Икар сигурно бяха вперени в мен. Разбира се, можех и другаде да потърся апарат, но се надявах Льони да не ми досажда. Той общо взето е деликатно момче, пък и аз винаги съм съумявал да му запуша устата, когато това ми е нужно.
Редстър беше се излегнал в леглото, държеше пред гърдите си чаша жълтеникаво питие и също се опитваше да ми разиграва някаква роля. Седнах пред пулта, набрах инициалите на главния научен колектор, но не си спомних веднага кодовете за раздела генетика. Докато си напрягах мозъка, чух тихото сърбане, с което, уж незаинтересовано, Льони отпиваше от чашата си, та нервно запреобръщах справочника.
— Че да вземем да си поговорим нещо, а? — рече предпазливо зад гърба ми Льони.
— Имам работа сега. Ако ти е скучно, върви си, ще те замествам.
Бях съставил вече искането и чаках резултата.
— Думата ми е, че не е нужно да хабиш енергията на колектора. Мога да ти кажа онова, за което го питаш.
— Знам, че си силен в телепатията — озъбих му се, разбрал, че Льони също вече е уведомен за случилото се. Обратното би било необичайно.
— А ако те помоля да ми простиш? — рече Льони много особено и го чух да става от леглото. — Беше ми забранено, най-строго ми беше забранено. Макар много пъти да съм протестирал. Казваха ми, че не си бил достатъчно подготвен за него. Но кой по-добре те познава от мен?
Апаратът звънна и изхърка с познатите си звукове, сякаш изхрачваше микролентичката с исканите данни. Докато я поставях в прожекционния апарат, отвърнах непримиримо:
— Какво да ви простя? Че през целия ми живот досега сте гледали на мен като на идиот?
— Предпочитам да съм на твоето място — обади се пак така особено Льони.
— Аха, утехата да бъдеш единствен! — отвърнах язвително.
— Не, предпочитам да си бъда аз, па макар и с хромозома, отколкото да бъда копие на някого си, когото не познавам.
Знаех си, че той страда от това, но тоя ден дори на себе си не можех да съчувствувам.
— Ще ме оставиш ли все пак да си прочета лентата?
— Чети си я, тиранозавър такъв! — ядоса се той така, че вече наистина ми стана весело.
Не каза нито глупак, нито идиот, назова ме тиранозавър — най-свирепия звяр на най-отдалечените епохи; трябва да е имал поне един тон от тия хромозоми на злото.
А данните се оказаха любопитни. Когато е бил открит някъде в средата на двайсетия век, изчислили, че над четиридесет процента от населението на Земята притежава тоя хромозом. У престъпниците и закононарушителите са го намирали безотказно, но са го намирали и у прочути политици, и учени, и художници. Свързвали са го с агресивния нагон, а на престъплението се е гледало като на социален продукт. Но до отлитането на Икар от Земята процентът от 40 спаднал на 18, а теориите пък, в замяна на това, се удвоили. Нямах търпението да чета всичките, затова превъртях на последната — тя все пак сигурно е отчитала своите предшественички. Човекоподобните маймуни притежават 48 хромозома. Приема се, че техният братовчед, от когото сме произлезли и който така си е останал и неоткрит, е притежавал 47. Това е обусловило неговата видова неустойчивост, която не му позволила да се съхрани като вид маймуна, а да мутира и нагаждайки се, да се превърне в човек. Еволюцията по-нататък закономерно се насочила към постигане на чифтното равновесие, гарантиращо устойчивост на новия вид, като четиридесет и седмият хромозом е отпаднал…
Ако това е вярно, значи аз съм нещо като обратна мутация. Стигнала до свръхгения на баща ми, на човешката еволюция изведнаж й станало скучно или пък се е разочаровала от новия вид и решила да тръгне по обратния път. Нищо чудно децата или внучетата ми да се родят истински маймунчета, палави космически маймунчета. Но къде ти, тия икарци няма да ми позволят да имам нито деца, нито внучета, те просто ще си се присаждат един от друг и ще си се възпроизвеждат, докогато си искат!… Наистина чудно как още не са ме претрепали, както някои животни убиват албиносите си.
— Е, успокои ли се? — обади се Редстър, комуто, също както на еволюцията, бе доскучало това състояние.
— Успокоих се — рекох. — Икар има ли някаква своя теория по въпроса?
— Откъде ще я вземе? Един случай теория не прави.
— Че да им направя на бърза ръка десетина случая.
Льонн се засмя — и облекчено, и радостно; това ясно си личеше.