Приемната беше тъмна, но в ъглите й сякаш още блестяха натрупаните фрази от последния разговор. Прекосих я бързо, отворих стаята на майка си, после — и на баща си. Те също бяха тъмни и празни, макар работното време на родителите ми, според окачената отвън програма, отдавна да бе изтекло. Постоях пред вратата на стаята, която доскоро беше моя. След това влязох — без сантиментален трепет, само с пихтията-тъга в гърдите си. Тя продължаваше да трепери и студенее. И тук всичко си стоеше така, както бях го оставил, но това не ме направи по-добър към майка ми.
Защо бях дошъл? Да я питам нещо? Да положа отчаянието си в скута й? Онова отчаяние, което съзаклятието ми с Льони не успя да заглуши? Но можеш ли да бъдеш заговорник, ако не си отчаян?
Легнах на леглото и подвих ръце под главата си, но денят в стаята ми пречеше — заговори не се правят денем, дори когато ги правиш със себе си. Посегнах към бутона на нощното шкафче, изключих дневното осветление. Настъпи нощ, тиха и мечтателна, с едно нежно синьо-сребърно звездно сияние, което се излъчваше от ъглите на тавана и се сгъстяваше надолу до черно-виолетов мрак. Запитах се, защо моят шеф и научен баща бе решил, че тъкмо сега е времето да ми съобщи тайната на моите гени. Защото бях напуснал родителите си и трябваше да знам вече окончателно какво представлявам? Или защото бях се захванал с проблемата машина-човек и с историята на Алек, а той искаше да ме отклони по този начин от нея? Или пък тъкмо обратното: искаше да ми посочи цялото измерение на човешката загадка — в съотношението машина-човек да имам пред вид, че машината не може да притежава хромозома на злото?
Но нежновиолетовият мрак не даваше отговори. Предразполагаше към произволи на въображението и аз, може би защото се намерих в стаята, където бях отраснал, видях през окуляра на родилната камера някакъв ембрион. Беше човешки ембрион, голям колкото палеца ми, розов и слузест. Той растеше пред очите ми, както израстват по научните филми растенията. Превърна се в уродче с несъразмерно голяма глава и залепени за трупчето крайници, отлепи едната ръчичка, после другата, изду топчестото си розово коремче, протегна едното си краче, за да ритне корема на майка си, да й напомни, че е живо. Но стената на камерата е далече. Още по-далеч е коремът на майка му, която си го пази гладък и елегантен. А Икар отнасяше уродчето с нарастващо до безумност ускорение далече от гравитационните ласки на Слънцето, от целувките на светлината му, в черната утроба на Галактиката…
Включих отново дневното осветление и рипнах от кревата. Пръстът ми трескаво набра номера на биологическата лаборатория, като без съзнателната ми намеса добави и знака за тревога. Лицето на майка ми веднага се появи на екрана на поливизора и веднага устните й се разтрепераха:
— Зенон, какво е станало?
Гледах я и не отговарях.
— Случило ли се е нещо? Защо те търсеха одеве? — извика тя съвсем изплашено.
Завъртях глава и нещо в мозъка ми като че ли най-после се намести:
— Нищо, майко. Исках само да те видя. Ей така. Просто да те видя.
— Наистина ли нищо не се е случило?
— Съвсем нищо! По грешка набрах сигнала. Прощавай, че те разтревожих!
Лицето й така засия, че стана нетърпимо красиво:
— Чудесно! Чудесно, момчето ми, защото иначе нямаше да се обадя, просто нямаше да чуя повикването, толкова работа имам. Откъде се обаждаш?
Отместих се леко от апарата, за да види.
— У дома? — възкликна тя смаяна и щастлива. — Ида веднага. Нали ще ме почакаш?
Кимнах й тъжно, но тя бе изчезнала вече от екрана. Да, като че ли с нищо не се отличаваше моята майка от ония земни майки, които знаех от романите и филмите.
Тръшнах се пак на кревата и ужасно ми се искаше да бъда отново нейното дете, но майка ми не ми даде нужното време. Бях забравил, че тя — понеже отговаряше и за животните на Икар, също имаше ключ за аварийните линии. Само след минутка се изправи в рамката на вратата със замъглени очи, олюляваща се, сякаш току-що излизаше след десетгодишен сън от анабиотичната камера. Главоломната скорост беше я замаяла. Тя се усмихваше с нежна боязън и пристъпваше към мен предпазливо, като че ли бях видение или пък се страхуваше да не падне. Свободно спуснатият до коленете й гъвкав плат на робата очертаваше едно съвършено в своята култивирана изваяност женско тяло. Тяло, създадено да ражда, което никога не бе раждало. Краката й, по обикновеному голи, заслепяваха със своята белота и изящество. Стиснах зъби да приема целувката й. За да не я отблъсна, както отблъсквах или избягвах ласките й от много години насам. Оттогава, когато усетих в себе си, че е някак противоприродно моята майка да изглежда по-млада и по-красива от момичетата, които бяха се родили години след мен.