— Зенко — изхлипа тя. — Зенко! Момчето ми! — И ме целуна по челото, но само веднъж — плахо, бързо — и се дръпна, защото отново бе доловила вътрешната ми съпротива.
Постоя, погледна ме и се овладя:
— Много се радвам, че си решил да ни посетиш. Баща ти също ще се радва.
Беше достатъчно чувствителна, за да разбере веднага, че не съм се върнал.
— Как си, майко? — рекох, като се помъчих да събера мъничко топлина от клетките си, та да я вложа в тоя безсмислен въпрос.
— О, Зенон, ти не изглеждаш добре! — възкликна тя сдържано. — Не си ли здрав?
— Здрав съм, майко. Напълно съм здрав, само че не ползувам твоите козметични средства.
— Красотата е външният вид на здравето — отвърна тя невъзмутимо, защото отдавна бе престанала да се засяга от иронията ми.
— Не съм ли красив, майко?
— За мен си най-красивият — каза тя и нямаше в думите й нито кокетство, нито стеснителността на майчинското признание.
— Не съм красив, направо съм си грозен, но не страдам особено от това!
Беше лъжа, разбира се — всеки поглед в огледалото ми причиняваше болка. А сега вече и знаех на какво дължех вида си на кльощав и непохватен дангалак, същински изрод сред тия избраници.
Тя седна в насрещното кресло, оголи своите ослепителни колене и отново ме улови в лъчистата мрежа на големите си очи. Усмихнах й се любовно, но в същия миг помислих, че по-естествено навярно би било, ако тя ми беше съпруга, не майка, и извърнах глава към бялото екранче на поливизора. Не, не можеше да ми стане майка, колкото и упорито да повтарях обръщението си към нея!
Науката и изкуствата отпреди сто години са документирали твърде точно тия смутове, настъпили, когато масово били въведени средствата за удължаване на живота, защото удължаването е засегнало главно периода на младостта и зрелостта. Получило се доста силно изравняване на външния вид на хората в границите между двайсет и пет и шестдесет години, което дълго време ги е обърквало, въпреки че сред милиардното множество, като цяло, разнообразието на хората не се е променило твърде съществено. Но на Икар в момента имаше около хиляда еднакво млади и красиви хора, сред които ние, стотината родени на него, се откроявахме повече, отколкото трийсетте старци. С изключение на мен, икарските деца бяха по-дребни, с по-малка мускулна сила, с по-крехък скелет, но неимоверно устойчиви на радиации и магнитни полета от всякакъв род, на ледената самота на вакуума. И ръста си аз дължах на проклетия хромозом.
Майка ми изтълкува по своему погледа ми към поливизора:
— Ще почакаш ли баща си? Опитах се да вляза във връзка с него, не успях.
Оцених дързостта на жеста й. Два часа след служебното си работно време баща ми не позволяваше никому да го безпокои. Той беше старейшината сред мислителите на Икар, та никой не му се сърдеше за това.
— Не знам — отговорих уклончиво аз. — След час застъпвам в дежурство… — и не се сдържах да не се усмихна. — Майко, ти наистина ли си моя майка?
— Какво те кара да се съмняваш? — наостри се тя.
— Ами… толкова си красива, пък аз… просто няма никаква прилика. А казват, момчетата приличали на майките си.
— Никое от децата на Икар не прилича на родителите си — рече тя с тъжна настойчивост. — Ти поне наистина си си наш, на двамата.
— Защо не си ме износила докрая? Може би щях да получа тогава малко от красотата ти.
— Зенко, доктор си вече, пък като дете приказваш. Въпросите на наследствеността би трябвало да са ти ясни.
— Така е, но понякога на човек му се ще да бъде дете. В същност, исках да кажа, защо тогава не се е взело решение, щом така и така ще се експериментира, да ме износиш до края?
— Аз много настоявах, но ти знаеш, подчиняваме се на законите на Икар. Във всичко. Ти беше първото дете, беше и първата ни грижа. Знаеш, че в камерата бебето е по-защитено, отколкото в майчината утроба. И освен това Икар трудно може да си позволи негов жител да излезе от строя дори за няколко месеца!
— Естествено, естествено — побързах да се съглася с нещо, което добре знаех. — Сигурно сте били много щастливи и горди, когато най-напред на вас са разрешили да имате дете?