— Нямам по-щастливо време в живота си, Зенко, от тия три месеца, когато ти беше в мен! — отвърна майка ми така, че не можех да не я ухапя:
— Дааа, твърде кратко е било това време!
— Защо?
— Амиии… тек-хромозомът!
— Какъв хромозом?
— На злото.
— На злото ли?
В този миг можех да сложа главата си на коленете й и да заплача от благодарност към нейната майчина памет. Но коленете й сияеха насреща ми прекалено по женски, а тя и иначе си беше повече селекционерка, отколкото майка. Беше селекционерка, която покрай разните видове животни, растения и микроби бе пуснала в живота и един експериментален екземпляр човек.
— А, да! — спомни си най-после тя и се разсмя. — Голяма паника беше. Казаха ти най-после, така ти? Или сам го установи? Много смешно беше всеки случай, не можеш да си представиш каква паника избухна на Икар, сякаш му предстоеше да се блъсне в някоя звезда. Ти предизвика тогава и въвеждането на контрола над информацията, толкова ни изплаши!
Смехът не успя да прикрие тревогата й.
— Предполагам, че тогава не си се смяла.
— Зенон! — отвърна тя с предпазлив укор. И сбърка. — Аз плача понякога дори когато не ми се удаде да накарам някой вирус да поляризира надясно, вместо наляво.
Рипнах от леглото, но се помъчих да сдържа злобата си.
— Защо ти, селекционерката, не си поправила навреме грешката на природата?
— Зародишната течност не показваше генетични аномалии. Пък и задачата беше да няма външни намеси… — заобяснява тя, но видът ми навярно я накара да се прекъсне. — Зенко, момчето ми, какво ти е, да не би да правиш някаква трагедия от това?
Колкото бяха големи и красиви очите й, толкова беше голяма тревогата в тях. Сигурно би излязло от нея добра майка, ако не беше икарка.
— А, не, бъди спокойна! Как върви козметиката?
Тя видимо се зарадва на отклонението на разговора и на това, че бях се приближил към вратата. Стана подире ми, вътрешно готова вече да ме отпрати.
— На вас, младите, само отначало не се позволяваше да я ползувате, докато бяхте под наблюдение. Защо продължаваш да я пренебрегваш?
— Майко, не ти ли е идвало на ум, че колкото по-красиви правиш икарци, толкова по-грозни могат да се сторят те на ония същества, с които все някога ще се срещнем в Космоса? Те положително ще имат други разбирания за красотата.
На такива мои заяждания обаче тя отдавна бе свикнала и сега това дори я успокои, изтълкува го като признак, че няма в мен подозираната трагедия.
— Въпреки иронията ти, това наистина е проблем, Зенко. Ще си отиваш ли вече? Кога ще дойдеш пак?
Първият въпрос беше на икарка, вторият — на майката.
— В същност, аз дойдох да те поканя на концерт. Искаш ли довечера да отидем на концерт?
— Разбира се — засия тя цялата и стана тройно по-красива, като деликатно приобщи и баща ми към поканата. — Не знам дали ще дойде баща ти, ще се опитам да го склоня. Какъв ще бъде концертът?
— Лошо е, че не знаеш програмата, майко — рекох аз, за да не кажа, че само нея каня, не баща си, че той не ми трябва на тоя концерт. — Ще взема да докладвам за отклонението ви от заниманията с изкуство. Едно наказание няма да избегнете.
— Заслужаваме си го — посърна тя за миг. — Но много работа, толкова много работа имам!
— Да, вие всички имате много работа — рекох аз и за да скрия новото си ожесточение, побързах да я прегърна.
И други неща исках да прикрия с тази прегръдка, всички неща, които едно дете може и иска да удави в прегръдката на майка си. Но нищо не излезе. Твърде отдавна е било, когато съм умеел да прегръщам майка си, а жена още не бях прегръщал. Излезе нещо ужасно неловко. Така ли щях да прегърна и Майола Бени? Репетицията с майка ми не ми вдъхна кураж — жената още лежеше за мен отвъд начертания от моя патрон кръг.
Все така несръчно целунах майка си по ухаещата на някакво земно цвете буза и подвикнах гърбом от прага, за да не зървам отново просълзената й развълнуваност от тая неочаквана и за двама ни прегръдка:
— Ще мина да те взема, майко.
Концертино за женски глас
1
А по-късно, когато отивах да я взема, облечен в официалното за случая облекло — смешно дълго се обличах и с опияняващо отчаяние се убедих, че никакви дрехи не могат да прикрият грозотата ми, — аз се питах дали Алек все пак не е убил Нила. Възрастовата разлика между тях беше такава, каквато е между мен и майка ми. Възможно ли бе смелата опитна космическа пътешественичка да си загуби ума при някакви, външно поне, съвсем обикновени обстоятелства на един разузнавателен полет? Та тя бе имала зад себе си много полети, а след един от тях бе докарала собствения си съпруг в керамично-ванадиевия патрон-ковчег. (В такива ковчези Икар съхраняваше своите мъртви. Отначало е било замислено като форма на погребение да бъдат изстрелвани по посока към Земята, но още първата жертва е внушила на икарци, че не бива да се разделят със своите мъртървци. Засега обаче в икарския пантеон лежаха само Нила и мъжът й. Никой още не бе починал и загинал на самия Икар, а другите жертви Космосът не бе ни върнал.)