Алек Дери за първи път излиташе в самостоятелен полет, но той беше клонингова присадка от прочут земен астронавигатор, възкресила всички ония бляскави мъжки качества, необходими за един отличен пилот на космически кораби от звезден клас. А ето че не бе издържал! Какво може да се е случило, когато двамата са се изправили един срещу друг, за много месеци сами със себе си и с Космоса? Било ли е дребнаво съпружеско боричкане за надмощие между новоизбрания астропилот и чувствуващата се по-опитна и по-знаеща Нила, взело с течение на времето болезнени размери? Несвързаният брътвеж на Дери, останал в нейния записен апарат, би могъл да предизвика такива предположения. Или у моя приятел и връстник са се надигнали същите тъмни сили, каквито усещах в себе си? Те ме отблъскваха от родителското поколение икарци, но едновременно ме и тласкаха към него с жаждата за непонятно отмъщение. Но нали Алек не притежаваше моя мил хромозом?
Какво беше се случило? Кого да питам — мъртвата Нила или също така мъртвия Дери с неговата идиотска нормалност? Или… себе си?
„Алек, ти ли уби Нила?“
Той се хилеше насреща ми тъжно-глуповато, после ръката му завинтваше във въздуха невидима гайка — знак, че според него нещо у мене се е развинтило.
„Алек, ще убия ли и аз Майола, ако я взема със себе си, когато реша да повторя твоя полет? Аз… аз съм го решил вече, Алек!“
Майка ми възкликна с очарователен укор:
— Защо не ми каза, че ме каниш за авторски концерт на Майола Бени? Та ние сме приятелки, не знаеше ли това?
— Не, майко — отвърнах аз, за да не излъжа направо.
— Но тя е идвала толкова пъти у дома!
— Кога е идвала последния път, майко? — попитах аз насмешливо, повтаряйки упорито обръщението, с което все така се отблъсквах от нея.
— Вярно, Зенко. Защо става това на Икар, момчето ми, защо така се разделят хората?
Изглеждаше блестящо, а въпросът й не искаше отговор. Не беше и протест, а кокетно-тъжна констатация; дори не се обиждаше, загдето Майола Бени бе забравила да й прати покана.
А на мен бе изпратила. И аз по момчешки си въобразявах, че тази покана ми дава правото на оная решителност, която събирах в себе си от толкова време — изпарила се в мига, когато научих тайната на своите клетки. Как ли щеше да се държи майка ми, щом усети, че съм я довел като щит за своята уязвимост? И като прицел за отровния ми сарказъм, когато ще се уверя, че Майола Бени не е вложила нищо друго в своята покана, освен любезното си задължение да кани на своите авторски концерти бившите си ученици.
На Икар повече от всичко бе ме вълнувала концертната му зала. Тя като че ли най-силно ме свързваше със Земята и най-осезателно ме караше да чувствувам отдалечеността й. Втурвахме се ние, първите десетина разнокалибрени дечурлига, три-четири пъти в месеца в нея, сепвахме се още на вратата й — всеки път тая зала беше съвсем различна, и сядахме очаровани в меките кресла. Изгубвахме се в тях, защото бяха прекалено големи за ръста ни, разтваряхме се в почти безтегловната им прегръдка, така че от нас сякаш оставаха само очите ни.
Захласвахме се по мраморните и златни ангелчета, животни и цветя, украсили огромните стени и тавана на залата — докато на малката открита сцена излезеха някакви много странни мъже, в невиждани пъстри дрехи, с големи дантелени яки и ръкави, с уловени в мрежичка и напудрени коси; те ни се покланяха едва ли не до пода на сцената и почваха да свирят на също така странните си инструменти…
Друг път очите ни не виждаха сцената веднага — тя се оказваше огромна и скрита зад гъсто надиплена, много загадъчна завеса. Залата беше облицована с тъмни дървени плотове, над главите ни висяха застрашително гигантски кристални полилеи. Завесата се разтваряше бавно, толкова бавно, че сърчицата ни премаляваха от затаявания дъх и когато двете й крила се залюлееха най-после в двата противоположни края, тя сякаш заедно с нас изпускаше една тежка, кадифена въздишка на облекчение. На сцената имаше обаче други музиканти, други хора, които ние също никога не бяхме виждали на Икар. Най-малко сто души, облечени в лъскави черни дрехи, започваха да ни свирят на инструменти, на каквито също никой не свири на Икар, а пред тях един размахваше тънка къса пръчица. Но ето че до човека с пръчицата изплуваше от някъде Майола Бени в дълга до пода, тежка като завесата рокля, и на нас ни се струваше, че тя също не е от Икар, че преди само сме я сънували или пък някой ни е разказвал за такова видение…