Трети път тя по същия загадъчен и безшумен начин се спускаше от безкрайно високия фуниевиден купол на залата. Залата отново представляваше нещо невиждано със страшните си куполи, с прозорците си от мозаечно подредени плочки, през които мистично струеха цветовете на червения край на спектъра, с образа на някакъв човек, разпнат на някакъв кръст, с някаква мраморна майка, която държеше на ръцете си едно мраморно бебе… Нямаше сцена, но имаше една цяла стена с различно дълги златни островърхи колонки, острите им краища бяха обърнати надолу и така те приличаха на щифтчетата, с които пишехме и чертаехме по екрана на учебния автомат, само че много, много по-големи. Един загадъчен човек в черни дрехи, със затворена до под брадичката яка, се навеждаше над някакъв пулт, а стоящите щифтове гръмваха в хилядогласен хор — непостижим хор от непостижими гласове, чиято задружност се стоварваше върху ни из фуниеобразния купол със сила, принуждаваща те към покорство и благоговение…
Но заедно с нея слизаше от купола и Майола Бени — в проста бяла рокля, не рокля, а риза, дълга до пръстите на босите крака, с дълги голи ръце и дълга гола шия, мургаво-златни от светлината, а дългите й коси, излети сякаш от най-черния, от най-лъскавия металопласт, се топеха в жаравата на червения катедрален мрак, като лава се стичаха по раменете и гърба й. Тя ни се покланяше също така бавно и тържествено, а хилядогласният хор е станал като нас неузнаваемо покорен и благоговейно тих, защото е започнала да говори тя. Ние заспивахме в топлите си вани-кресла, а когато след половин час се събудехме, знаехме, че някъде в безкрайната Вселена е живял човекът, написал тази музика, че тя е била свирена в тъкмо такива зали, каквато е сега нашата, от тъкмо такъв музикален инструмент; знаехме кога и как я е написал и какво е искал да изрази с нея, и кака са я посрещали тогава хората, и защо тя още звучи навсякъде, където има човеци. А хилядогласният хор на стотиците златни щифтове гръмваше отново, но ние го слушахме вече по друг начин и чувствувахме, че макар да сме узнали вече всичко за тази музика и нейния автор, не знаем нищо нито за нея, нито за него, че ето на̀, сега вече научаваме нещо съвсем друго, което не сме научили по време на хипнопедичния урок, че то в същност не ни е и казвано, а току-що сами сме го открили. И то е толкова велико, колкото си е и наше, но за съжаление — за такова съжаление, че чак да ти се доплаче — не можеш да го отнесеш със себе си. То всеки път, все едно чия музика си слушал и как е изглеждала тогава залата, винаги прилича на приказната пещера, която си посетил, но преди да си натъпкал детските си джобчета с късчета от съкровищата й, магическата Сезам вече се затваря бавно и тържествено, и неумолимо, и ти отнасяш със себе си само… прощалния поклон на Майола Бени.
Така беше някога в едногодишната лектория за деца. Аз отдавна знаех, че хората, излизащи на сцената на нашата зала в чудноватите си премени, за да ни свирят на чудноватите си инструменти, не се намират вече и на Земята, защото отдавна са измрели. Знаех, че всичките тия прочути композитори и изпълнители, които ни се покланяха на сцената, също не съществуват вече другаде, освен в триизмерната магия, изплитана в дифракционните решетки на холографските апарати — както инструментите им изплитаха магията на тяхната музика. Единственото същество в тази зала, до което можеше да се докоснеш, за да се увериш в съществуването му, бе Майола Бени. Но това не намаляваше магнетизма на залата, за мен то само локализираше източника му в нейната вълшебница-владетелка. Затова аз се боях да се доближа до нея, та да не се блъсна в реалността на нейното съществуване. Майола Бени бе останала единствената за мен загадка в тази зала, заедно със загадката на древните хармонии.
Само веднъж — четиринадесетгодишен — посетих неин авторски концерт и плаках след това от яростна и сляпа момчешка мъка. Оттогава предпочитах да лежа в стаята си, включил поливизора само на звук, и да слушам концертите, мъчейки се да не я виждам пред себе си. Беше и сладко, и мъчително. Но сега беше друго.
2
Сега беше друго и аз седях в тая зала, зареден с избухлива ирония към нея, към всичко в нея, а най-вече — към себе си. Залата, според обявената програма, се мъчеше да ни внуши, че се намираме в земна концертна зала. Симфонията си „Раждането на Икар“ Майола Бени бе написала още когато са се намирали в пределите на слънчевата система, пратила я на Земята, а след това записът от изпълнението й догонил Икар — най-добрият земен оркестър с най-добрия земен диригент; по този начин ни засвидетелствуваха отвреме-навреме своето фантомно уважение. Не мога да кажа обаче, че икарци отвръщаха със същото — в залата имаше само четиридесет и двама човека.