Симфонията носеше много от белезите на едно ранно творчество, но — пределно искрена и безизкусна — бе съхранила възторга и страха на великото начало, тъгата и вярата, ликуването и прощаването, в което трагичните нотки на саможертвата звучеха дълбоко сподавени, но все пак незаглушени за оня, който искаше да ги чуе. Надявах се поне тя — защото от другите неща в програмата не очаквах това — да убие кощунственото ми настроение, но и тя не го направи. Аз оглеждах насмешливо земните музиканти и знаменития Долинин, и дори техният спонтанен начален поклон пред делото на Икар не ме развълнува, като друг път, видя ми се едва ли не подигравателен. Майола Бени, в съвсем скромно черно костюмче, изглеждаше непоетично мъничка в подножието на своето творение, а когато ръкоплясках заедно с другите, стараейки се да напълня празната зала с пародиен възторг, аз си помислих, че все пак това е нещо, което може би ще остане от музикалното творчество на Икар, ако не се родят на него някакви други музиканти.
Заедно със знаменития оркестър на знаменития Долинин и знаменитата Московска концертна зала, бе изчезнала и Майола Бени. Стените и таванът, оголени от всякакви ламперии и украшения, ни се озъбиха с грубо изсечените скални породи, от които бе направен самият Хидалго. Намирахме се сякаш в някаква праисторическа пещера. Така ли изглеждаше в действителност залата? Майка ми ми пошепна: „Тая Майола, какво ли е намислила? Много добре знае, че не я бива да импровизира на багрофона.“
Аз станах най-безцеремонно и отидох да пипна стената. Беше гладка, разбира се — отново холографът с неговите фокуси! Останалите четиридесет и един посетители знаеха това, та ме изгледаха с недоумение, когато се обърнах, за да тръгна отново към мястото си. Идваше ми да им викна нещо грубо, някоя ругатня, каквато през живота си не са чували, но не открих в себе си такава ругатня, пък и още преди да стигна до креслото си светлината в пещерата рязко намаля, сенките по стените станаха по-остри, ръбовете по-причудливи и загадъчни. Миг — пълна тъмнина и ето че пред нас, а едновремено сякаш и в центъра на тая гигантска пещера, из мрака изплува един грамаден додекаедър. Отначало фосфоресцираха мистично само кантовете му, вътре цареше същият пълен мрак, но този мрак не беше празен. В него се движеше нещо, някакъв тъмен зародиш на тъмна неизвестност. Акорд, втори… грамадният дванайсетстенен кристал полека засия извътре, и сякаш не той засияваше, а Майола Бени, която седеше в него, гола, както може да бъде гол един кристал. Седеше в кристала гола и неподвижна като тъмно заледено цвете или като ония праисторически пеперудки, които на Земята се намират в кехлибарените сълзи на морето. Искаше ми се да се надсмея поне в себе си на евтиния символ, който се готвеше да ни сервира заедно с импровизациите си на багрофона, но не успях — беше толкова хубава, че всичко в мен се сви от болка.
После ме заболя втори път и то беше болката-уплаха, която изпитвах по време на детската музикална лектория, когато Майола Бени, импровизирайки ни на багрофона, се стопяваше и изчезваше в пожарите и светкавиците на цвето-музиката. Още първото мръдване на ръката на тъмния гол зародиш в сърцето на кристала разтърси пещерата с един подземен черно-червен тътен; от дупките и пукнатините по стените заизвираха във виолетовия въздух-тон синкави пламъци и струйки червено-оранжева лава, стените се затресоха още по-силно — засъскаха зеленикаво-жълти отровни газове, зад гърбовете ни тресна светкавица и аз затворих очи. Кристалът бе изчезнал вече в хаоса от музика и светлини — един действителен хаос, защото след общо взето сполучливата интродукция, имитираща началното състояние на доорганичния период на планетата, Майола отново доказа, че не умееше да импровизира на багрофона. На Икар имаше няколко души, които макар и да не бяха професионални музиканти като нея, вършаха това значително по-добре.
Багрофонът е наистина велико изобретение, най-вече заради това сякаш и физическо разтваряне на изпълнителя в сплавта от музика и багри, при което изчезва всякаква дистанция между композитора, творбата и слушателя, защото слушателят, потопен изцяло във фантастичния свят от звуци, форми и светлини, сам конкретизира в себе си тоя свят, превръщайки го от абстракция във вълнуващата конкретност на собствените си чувства и страсти.