Зад затворените ми очи обаче не се раждаше никаква друга конкретност, освен разтворилата се в квантите на цвето-музиката Майола Бени. И аз я чаках, както някога в детските лектории, с уплашено до задъхване сърце, че може би няма да се върне.
Тя се върна, но не такава, каквато ми се искаше да я видя поне още веднъж, ако не и да я гледам цял живот, и аз ядовито сръгах душата си, за да отрезвее: като всичко на нашия беден Икар, като всичко и това е само един сръчен монтаж от технически миражи и…
Предугадила сякаш това ми настроение, Майола се яви в новата си творба, без да си служи с ефектни технически трикове. Разбира се, съвсем без нищо не можеше — в края на краищата, нашата концертна зала представляваше само една действителна пещера, изкопана в скалите на Хидалго. Светлините и холографът й я правеха да бъде концертна зала. Но сега те бяха я превърнали от помещение в обляно от слънце пространство, което нямаше стени, нямаше таван — едно небе ни обгръщаше отвсякъде, ведро, радостно, кънтящо от обич и възторг заедно с гласа на Майола Бени.
Не беше дала име на творбата си, светлинният надпис я обяви като „Концертино за женски глас“. Майола излезе на сцената — също едва видима в това зашеметяващо слънчево пространство, защото дълга роба обливаше тялото й в подобна металоцветна слънчева светлина. Вдигна ръце и лице към невидимото слънце, кимна леко с глава, завъртя леко китки и невидимият оркестър гръмна над главите ни, а тя запя: едно момиче стоеше само на някаква безкрайна слънчева поляна и му беше толкова хубаво, че не можеше да прави нищо друго, освен да размахва ръце, за да дирижира хора на птиците и да се надпява с тях, защото щастието ще пръсне иначе влюбеното му сърчице.
Майка ми великодушно бе пожертвувала няколко стръкчета цветя от своето селекционно поле, но не хукна веднага да ги поднася, а направи точно така, както ми се искаше да направи: изчака всички да свършат поздравленията си. Майола също не пожела да пререди някого заради нас, а после така се хвърли към майка ми и двете така се запрегръщаха и зацелуваха, че едва не побягнах.
— Майола, ти си чудна, великолепна, ненадмината!
— Колко съм щастлива, че дойде! — надвикваше я Бени, а пък вече бях готов да се закълна, че нарочно не бе й пратила покана. Но най-противното беше, че и двете изглеждаха неподражаемо искрени.
— Това е моят син — представи ме най-после майка ми.
— Знам го, разбира се — каза Майола. — Нали съм го учила да слуша музиката.
— Не съм сигурен дали сте успели — казах аз и пристъпих крачка напред, за да поема ръката на някогашната вълшебница от някогашната моя приказна страна.
Задържах неприлично дълго протегнатата ми ръка, наведох се и я целунах. Никой не правеше това на Икар, но аз помнех от земните филми, че хората са го правели по времето на Бетховен и векове по-късно, по времето на Стериус.
— Благодаря! — прошепна Майола Бени.
— Той е малко чудак, Майола — оправда ме майка ми. — Но е добър ценител на музиката ти.
— Знам — рече Бени и аз не разбрах кое от двете знае, но се зарекох непремено да изпита първото. — Защо не ме посетихте нито веднъж? — обърна се тя за пръв път към мен, а очите й се свиха и заприличаха на черните отверстия на всмукателни тръби. — Всички от вашата лектория ме посещаваха. И тогава, и по-късно. Аз ви очаквах.
Пак не разбрах това „и тогава, и по-късно“ за нейните очаквания ли се отнасяше или за посещенията на другите, но отговорих в стила на своето чудачество:
— За какво? Да водим изкусни беседи на музикални теми ли? Аз не умея да правя изкуство с устата си.
— Нали ти казах, че е чудак! — съвсем се огорчи майка ми, но не от лошото ми държане, а защото бе вече усетила унизителната роля, която бях й натрапил.
Чак ми дожаля за нея и сигурно бих я съжалил искрено, бих я обичал в тия мигове, ако не я сравнявах нарочно с приятелката й, за да се убедя колко по-красива е тя. В лицето, в тялото, в жестовете и мимиката — защото майка ми беше от специално създадената клонингова раса, а Майола е била обикновено дете-чудо, което заради таланта му направо качили на Икар. И с това аз обяснявах мътната страст в себе си.
— Знам, че не умеете и… затова ви очаквах.
Моите дързости не я докосваха — тя все пак беше от първите икарци, от хидалговките, от вундеркиндите.
— Майола, какво ще правиш сега? Имаш ли някакви ангажименти?
Майка ми, прелестната, бе се примирила с ролята си или пък бе осъзнала дълга си да ми помогне, въпреки че бях поискал по такъв подъл начин помощта й. Тя се готвеше да й предложи нещо подходящо за мен, но Майола я прекъсна с открито нетърпение: