— Ще ми разрешиш ли да прекарам тази вечер с твоя син?
— Да разрешавам? — учуди се майка ми и аз видях, че жената, дори когато е икарка, може да бъде неискрена, щом трябва да скрие накърнената си гордост. — Та аз отдавна нямам никакви права над него!
— Като ви видях заедно, помислих, че днес може би имаш някакви права. Не ми се сърди, но той е единственият, с когото бих желала да прекарам тая все пак тържествена за мене вечер. Дори съм се подготвила за това.
Стърчах край тях и слушах от висотата на глупавия си дангалашки ръст любезния им пазарлък, а дланите ми се потяха — тя беше се подготвила за това, за което аз от дете не успявах да се подготвя. И отново се оказах неподготвен за него, защото в същия миг, когато чух думите й, вместо да изпитам щастливо облекчение, аз си помислих, дали Алек не е убил своята хубава Нила заради някое ей такова простодушно, неприкрито и непитащо, а повеляващо изречение?
Майка ми прибягна дори до смеха, за да се изтегли от полесражението, където веднъж завинаги оставяше своя син.
— О, Майола, след такъв концерт никой няма право да ти отказва нещо! Боя се само моят Зенон да не ти помрачи празника със своите чудачества.
Майола Бени също се засмя, но смехът й съобщаваше нещо само на мен.
— Знаеш, мила, че самочувствието ни е непоклатимо.
И без никакво стеснение я целуна за сбогом, а майка ми побърза да заяви, че не било нужно да я изпращаме — нямало да се прибира пеш, защото баща ми я чакал за вечеря. Пожела ни приятно прекарване, помоли ни плахо да я посетим някой път, заяви ни, че била много щастлива и отнесе стоически гордо великолепната си осанка. С лека болка помислих подире й: Защо все пак не съм взел поне мъничко от хубостта й?, но то беше по навик от времето, когато смятах, че заради вида ми Майола Бени никога не ще ме хареса.
3
Майола се отпусна в едно от креслата, сякаш за да ми покаже колко е я уморила схватката й с майка ми. Сега тя не беше вече нищо повече от една чернокоса, силно мургава женица от оня земен континент, където някога са се смесили, като цветовете в багрофона, три от земните раси, за да изтъкат за мене моето видение от тази зала. А ето че видението бе слязло най-после от сцената, бе излязло от загадъчния кристал, аз можех да го докосна, разрешено ми бе да го докосна. Но слънчевото пространство-зала не ми се струваше вече празно, а претъпкано от дихания и напрежение.
Майола седеше, отпуснала ръце в скута си като след тежка работа, вдигнала големите си продълговати очи в очакване на похвала или на възнаграждение за положения труд. И нито един трепет на неувереност, че е възможно и да не получи полагаемото й се, не раздвижи тия почти негърски устни, не помрачи тихия блясък на креолските й очи.
— Ох, уморих се! Не предполагах, че толкова ще се вълнувам на тоя концерт, сякаш за пръв път излизах…
— И аз не предполагах, че няма да ме запитате поне дали съм съгласен да остана с вас — прекъснах я толкова грубо, че гласът ми отекна в слънчевото пространство на залата като гневен удар върху басов клавиш.
— Трябваше ли да ви запитам?
Простодушното й учудване направо ме отчая. Не отговорих и тя продължи да недоумява:
— Нали ме искахте, Зенон? Не ме ли искате вече?
Пръстите ми се плъзнаха по запотените длани, мъчейки се да уловят нещо, което нямаше в тях.
— Аз си мислех, че ме обичате — каза тя след малко. — А вие знаете, че аз ви обичам.
Щях да й кажа отначало: когато човек иска нещо, иска да го получи тогава, когато… После щях да й кажа: напразно си разчитала на моята прозорливост, аз съм лош психолог — но нищо не казах. Преградата, за която толкова пъти с малодушно сърце съм се питал преодолима ли е изобщо за мен, изведнъж бе изчезнала. Нямаше я. Оглеждах се за нея, а я нямаше — имаше само някъде под мен, в креслото, едно малко, тъмно същество, което сгърчено очакваше удар или милувка. Наведох се и целунах косите й, и поех в шепи тоя черен водопад, за да осъществя поне една от най-силните си юношески мечти. Косите бяха меки и еластични, а като ги разрових, засилиха своя аромат, сякаш бях освободил диханието им от сковаващата го обвивка на прическата. Тя единствена имаше толкова дълга коса. Повечето икарки се подстригваха късо, защото служебните им задължения — все едно извън или вътре в Икар — често им налагаха да нахлузват шлема на скафандъра. Ровех сега тези дълги коси, но не както някогашният жаден за тях юноша, а в целувката и в движенията на пръстите ми имаше нещо изследователско.