Спуснала клепки, Майола не помръдваше. През последните дни преди концерта, тълкувайки поканата й, бях се опивал в представата си как ще бъда груб с нея, за да унижа и смачкам тая избраница, оставила ме да я чакам толкова години, а сега можех само да мачкам къдриците й. Но когато поисках най-после да вдигна устните й към себе си, тя рязко се изправи и каза:
— Да отидем у дома! Чакайте да угася холографа!
В устата ми силно загорча — да отида там, където тя се е приготвяла да ме посрещне? Или: да не оскверняваме тая зала? Но щом излязохме навън, аз я хванах под ръка и я помъкнах точно в обратната посока. Тя не се възпротиви. Лицето й бе загубило окончателно тъмното си спокойствие. То бледнееше в една мъка, която аз тогава изтълкувах невярно, защото упорствувах в своята идея-фикс: Не, скъпа моя, насилвах се аз в себе си към някаква поетическа символност, не, ние ще го направим, както са го правили нашите прадеди, няма да го правим като икарци! Ще изповядаме нашата любов най-напред на природата, а не на машините и хората, защото тя на нея принадлежи. Ще я покажем първо на дърветата и на водата, и на птиците, на всички ония, които по-добре знаят от хората какво е любовта — те да я благословят…
Изговарях в себе си всичко това, няколко пъти повторих думата „любов“ с едно опипване, сякаш също я изследвах, а не улових съдържанието й. Никаква любов нямаше сега в мен. И никога не бе я имало! Вярно, бързах към парка, за да целувам Майола Бени, но не усещах любов в това си искане.
За разлика от мен обаче, Майола Бени знаеше какво точно иска и умееше да осъществява желанията си. Тя се притисна изненадващо към рамото ми, прегърна ме през кръста и аз стъписан видях, че на пустата алея откъм парка неочаквано са се появили двама души. Тя бе решила веднага да покаже на икарци, че ние вече принадлежим един на друг или по-скоро, че аз вече съм неин. И успя да ме изпревари.
Не ми остана време да реагирам, а щом познах баща си и Терин, своя учител и ръководител, момчешката ми гордост, че прегръщам може би най-забележителната жена на Икар, се превърна в синовна уплаха. Двамата ни поздравиха по икарски любезно и официално, не показаха никакво учудване, а баща ми рече:
— Майола, можах да чуя само концертиното. Прекрасна творба! И великолепно пяхте.
— С удоволствие се присъединявам към оценката — поклони се всемогъщият председател на контролния съвет.
Поблагодарявайки, Майола още по-демонстративно се отпусна на рамото ми. Забравил своето упование в четиридесет и седмия си хромозом, аз примирах от притеснение и мъка, та ми се искаше чак да побягна. Баща ми каза още:
— Зенко, радвам се за теб. Майола ще ти бъде чудесна другарка. Майка ти също много ще се радва, те са добри приятелки.
— Тя знае вече — изпя ликуващо Майола.
— Е, хубаво! Ще чакаме тогава в най-скоро време да ни посетите.
Ето толкова можеше да отдели от своето време първият теоретик и мислител на Икар за сърдечните драми на своя син. Не се ли запитваше поне нормално ли е това, да го прегръща и обсебва една жена, която е връстница на майка му? В същност тия двамата можеше и да са го знаели отпреди. Щом съм техен експеримент, нищо чудно да са определили и кога точно, и от коя жена да бъда въведен в любовта! Да са го програмирали и съгласували с откритието, което е трябвало да ми направят. Би трябвало да им захвърля сега тая жена в краката, да се изплюя на експеримента им, а стоях безсилен, беззлобен и покорен, като пред богове, които единствени решаваха съдбата ми.
Терин само ми се усмихна окуражително и със същата добродушно-обичлива усмивка се сбогува с нас, уверен навярно, че Майола Бени ще успее да потуши пожара, който той самият бе разпалил в мен.
— Баща ти е голям човек — рече Майола подире им, сякаш се гордееше с това. — Човечеството знае името му и още много векове ще го помни.
Започна да ми говори и на „ти“; сигурно след тази среща се чувствуваше окончателно като съпруга. Но хромозомът ми се окопити:
— Странно, откъде се е взело тогава всичкото това нищожество в гените му, с което ме е създал!
— Зенон, не говори така! Аз не мога да обичам един човек, в силата на таланта на когото не съм уверена.
— Но аз нямам нито сила, нито талант. Имам само…
— Не те желая друг — прекъсна ме тя и се загледа в обувките си; те проблясваха при всяка нейна стъпка изпод златистожълтия плат на дългата рокля, с която бе пяла своето концертино.
Прегърнах раменете й така, както бях жадувал това в дългите си часове на младежко усамотение. Усетих младата сила на тялото й, забравих онова, което едновременно ме привличаше и отблъскваше: нейната възраст. Забравих и избраническото у нея, което минутка преди това бе прозвучало отново в декларацията й какъв мъж можела само да обича. В гърдите ми, на които така удобно лягаше нейното рамо, възликува гордостта, че държех в ръцете си тая жена, победена и окончателно завладяна.