Бяхме стигнали брега на езерото и около нас стана по-светло от водите му. Те отразяваха разсеяната нощна светлина, в която спяха гората и тревата, и птиците. Изкуствената нощ автоматично бе сменила изкуствения ден, защото от нея имаха нужда не само хората. Всичко, което бе тръгнало от Земята и носеше още в клетките си памет за нея, продължаваше да живее с тиктакането на нейния биологичен часовник.
Исках мълчаливо да положа Майола на брега и мълчаливо да положа устните си върху нейните за първата наша целувка — така са правели нашите деди, но в този миг тя извика:
— Хели, ти ли си? Защо се криеш?
Една фигурка, тънка и тъмна, бе се шмугнала между дърветата.
— Ела тук! — почти й заповяда Майола.
Хелиана Доля-Морени! Видях я за първи път преди четиринадесет години в родилната камера. Беше първият човешки ембрион, който ми възложиха да наблюдавам по време на обучението ми, вършех, разбира се, само най-простите неща: контролирах техническите параметри на камерата, изучавах стадиите на развитието му. Самият аз бях тогава на четиринадесет години, но като баща обичах вече това миниатюрно бебенце, защото то беше и второто дете на Икар след мен, което не бе създадено по клонинговата система. Икарци бяха решили да си направят втори експеримент. Веднъж, когато Варий Лоц, отговарящият за родилните камери подпредседател на контролния съвет, ме изпитваше в отделението, влезе Морени, бащата. Често идваше и страшно се перчеше с експеримента си. Залепи както винаги очи на окуляра, погледа детето, засмя се щастливо и кой знае защо се обърна към мен, не към Лоц, който беше един от най-популярните и обичани хора на Икар:
— Какво ще кажете, младежо, как да кръстим тая наша мома?
Отзовах се веднага, защото отдавна вече си имах име за своето бебе:
— Хелиана!
— Хелиана? Откъде изровихте пък това име?
— От хелиус, латинското име за слънце.
— Хъм, Хе-ли-а-на — прецени го Морени по благозвучие.
По това време, търсейки приказки, се ровех жадно и безразборно в енциклопедичните колектори и бях очарован от поетичните суеверия на древните хора — оттам бе ми хрумнало и името.
— Нашите далечни прадеди са влагали в имената свои пожелания за бъдещето на детето. Хелиана — за да намери своето истинско слънце!
— Това е интересно. Ще поговоря с майка й.
— Готово — подкрепи ме и чудесният Варий Лоц. — И името е хубаво, и кръстникът си го бива! Дайте да плюем веднъж на традицията.
Така аз, невзрачният пубертетен ученик, станах кръстник — нещо, на което имаха право само видните икарци. И още тогава, макар неволно, съм почнал да руша реда на Икар.
Допреди две години моята кръщелница се явяваше редовно на контролните прегледи, после изведнъж престана да идва при мен. Отдадох го на инстинктивния срам у подрастващото момиче и се зарадвах дори, защото икарки бяха толкова суверенни и горди, че дори срама пред мъжа бяха унищожавали в себе си като нещо принизяващо ги. И продължавах да обичам това момиче — една крехка, руменокожа катеричка — като своя рожба, та затова се смутих от присъствието й.
— Какво правиш тука? — запита я Майола, когато момичето излезе иззад дърветата, но не се приближи до нас. — Сама ли си?
— Гледах езерото.
В поприведената фигурка на Хелиана имаше нещо, което приличаше на готовност за нападение или бягство, нещо определено враждебно. Навярно бяхме нарушили някакво нейно си, интимно усамотение. Децата на Икар прекарваха по-голямата част от свободното си време в тая голяма и хубава гора, бягаха от мъртвилото на икарската техника, която за тях не беше никакво чудо, за да търсят чудесата на живата природа. Аз също бях прекарал детството си тук и благославях оня, комуто бе хрумнало да предложи за нашето космическо пътешествие не някой по-малък астероид, а именно Хидалго, та по този начин бе позволил на икарци лукса да си имат няколко хектара грижливо поддържана земна природа. И първата похвала, която получих като младши член на контролния съвет, бе, когато предложих да преместим някои от детските учебни колектори сред самата гора.
— Тя е най-трудната ми ученичка — каза Майола Бени. — Хели, аз се омъжих. Това е моят съпруг. Ела да ни поздравиш.
Момичето не помръдна, а аз я поправих мислено: това е моят нов съпруг — спомнил си за пръв път тоя ден за загиналия й съпруг, макар една от лабораториите на Икар, която лежеше в моя район за контрол, да носеше неговото име. Повторих си: „Моят нов съпруг“ и се заслушах в безгласните си думи, защото още не можех да доловя какво точно ми казват те. Майола направи някакъв жест в тъмното, може би поиска сама да тръгне към момичето, но то изведнъж побягна. Крехката му фигурка се огъна два-три пъти между дърветата и изчезна.