— Какво й стана? — рече тя отпаднало. — Странно момиче!
Аз седнах на тревата и протегнах крака към езерото. Водите му лежаха тъмносиви като оксидиран алуминий. Само на другия край, където те опираха в своя нощен хоризонт — защото оттатъшният бряг бе погълнат от нощта — и откъдето извираше бледото нощно осветление, върху тях играеха хромови отблясъци.
— Наистина е най-трудната ми ученичка! Много странно дете, нищо не разбирам от него. Музикална е, а направо отказва да възприема каквато и да е хармония. Едва я накарах веднъж да се опита сама да съчини някаква мелодия. Нищо не излезе. Разбираш ли, всяко дете е способно да съчини като своя мелодийка нещо чуто, което му се е харесало. А тя ми изтърси такава какофония от звучни иначе и верни тонове, че се хванах за главата. Но ти не ме слушаш? Какво мислиш?
— Като дете и аз все в гората киснех. Веднъж с Алек, моя приятел, клекнахме край едно дърво и ровихме, ровихме, ровихме, докато изпочупихме ноктите си, за да видим къде отиват корените му. А когато стигнахме до тръбите, които разнасят хранителния разтвор, побягнах, както сега Хелиана. И никога не съм плакал така горчиво, Майола, нито преди това, нито после.
Чух въздишката й, рекох:
— Седни до мен. И не ми се сърди, аз наистина съм чудак, майка ми е права. Ще трябва да свикваш с мен, както аз свиквах с икарските илюзии.
Тя не седна, а коленичи и силуетът й, неестествено отрязан от необичайната поза, се залепи на тъмносивата стена на езерото.
— Не умея да импровизирам — промълви тя. — Ако не беше дошъл, нямаше да включа багрофона в програмата си. Просто исках да ти се покажа.
— Беше по-красива от всяка музика.
— Но концертното написах за теб — продължи тя, сякаш не бе чула комплимента ми. — И пях за теб, и съм убедена, че е добро, а ти не го хареса.
— Аз много обичам „Раждането на Икар“ — рекох й, а ми беше на устата да й кажа да престане да ме пита, защото неминуемо ще стигне до моя игрек-хромозом.
— Не, ти не харесваш концертите ми. Защо не харесваш поне песните ми?
— Харесвам ги — възразих аз, защото можех да лъжа, а сега ми се искаше да бъда добър към нея; имах нужда от нея и от малко доброта в себе си.
— Не, не ги харесваш, знам това.
— Всички други ги харесват. Не ти ли е достатъчно?
— Не ми е достатъчно. Но как тогава… харесваш мен?
— Защото ти си извън музиката си — отвърнах аз наслуки.
— Зенон, знаеш ли това? Да, знаеш го, сигурно го знаеш, затова и аз дойдох при теб. — То беше вопъл на плаха надежда, който избухна в отчаяние: — Зенон, аз съм композитор, чиято музика няма кой да слуша!
Потръпнах от силата на горестта й. Какво искаше да каже? Нима тя знаеше онова, което сутринта моят учител бе ми доверил като най-строга тайна! Или само го усещаше с изострената чувствителност на артиста? Побързах с евтиното си утешение:
— Не си права, икарци те обичат. Това, че на концерта имаше малко хора, няма никакво значение. Другите са те слушали от поливизорите си. Те нямат време да ходят по концерти, нямат изобщо вече много време за изкуството, но от теб специално имат нужда…
Майола не ме слушаше. Положила ръце върху подвитите си колене, тя бе навела глава и сякаш се изповядваше:
— Исках да обхвана с музиката си цялата ни съдба, всичко, а чувствувам това всичко само като трагедия. Ако напиша сега една песен, за онова, което преживявам, веднага ще я запеят и ти ще я харесаш… имам вече няколко такива песни, по разни древни текстове, някой път ще ти ги покажа… но нямам право да пиша тъжни песни, тъжните песни трябва да си стоят заключени в земното сърце на човека. Как да пея за самотност, за изоставеност, за чувството си, че съм захвърлена като непотребна, когато… Не, нямаме право да пеем за друго, освен за това, колко е могъщ човекът и как храбро воюва с Космоса.
— Защо подиграваш себе си? — обърнах се аз на лакът, наострен вече за спор.
— А кого? — отвърна Майола вяло.
— Ония, които ти диктуват една противоестествена задача.
— Никой не ми я диктува.
— Значи сама си я налагаш? — викнах аз и бях готов едва ли не да я ударя, защото тя го заяви с накърнената гордост на избраницата.
— Сама. Диктаторът се ражда от условията, Зенон. Но най-напред става диктатор в себе си. Той е и първият роб на диктатурата.