Възтържествувах, защото най-после чух тая дума от един икарец от старото поколение.
— Признаваш значи, че на Икар има диктатура!
Сигурно бе се усмихнала с майчинска снизходителност. Не го видях в тъмното, но не може да не се е усмихнала тъкмо така:
— Да. На Икар има хиляда диктатори. И хиляда роби.
Бяха несъкрушими тия хидалговци, но аз, аз бях съкрушен:
— Да… ние всички сме диктатори.
Майола припълзя на колене, сложи ръце на раменете ми, рече простичко:
— Ти не си, момчето ми. Затова те и обичам. — Но то не беше утеха за мен.
— А аз защо те обичам, щом мразя диктаторите?
— Не ме обичаш.
Бях така поразен, че възражението ми излезе неуверено:
— Как може да твърдиш…
— Не е обич това, Зенон — поясни тя все така простичко и тъжно. — То е стремежът ти към онова познание, което мъжът може да получи само от жената. Та е и потребността ти от майка, на която да изплачеш колко си самотен и колко си лош, и колко си слаб и объркан от собствените си тайни. Не знам дали ще ти бъда добра съпруга, но добра майка може би ще ти бъда.
Тя дръпна ръцете си от раменете ми, рязко и сякаш уплашено, после легна по гръб на тревата.
Мислех. И пъдех мислите си, за да бъда в състояние да кажа нещо или да направя нещо, но не успявах. Учудвах се. И се надсмивах над себе си, че има за какво да се учудвам. Питах се. И не исках да се запитвам. И отново се блъсках като жива птица в клетката от условности на Икар.
Какво знаеше тя и какво не знаеше? Сама ли бе ме поискала или контролният съвет я пращаше — Терин и Варий Лоц? Ако аз търсех в нея майката, какъв мъж щеше да намери тя в мен? Или бяха я пратили пак тия неумолими закони на малобройността, които не ти предлагаха никакъв избор и никаква свобода? Но тя каза, че ме обичала? Нима и тя можеше да лъже или това също беше оная тотална подчиненост на икарци пред премислените, научно конструирани и в най-интимните сфери условности, пред тая самодиктатура, която трябваше да осигури вътрешната безпрепятственост на техния път в Галактиката?
— Да ти изпея ли една песен? — обади се Майола Бени, но беше някак много отдалеч.
— Не ми се завладява сега Космосът с твоите песни! — изръмжах аз и се проснах обратно, на тревата, за да не я гледам.
Но тя запя. Отначало съвсем тихо, треперливо, после без да повишава своя до съвършенство култивиран глас, който сега предпочиташе да заплаче, успя да го овладее. Не разбирах думите, защото бяха от непознат ми земен език, но мелодията сякаш забълбука в мен самия, сякаш някакъв резервоар на болки и копнеж бе се пробил в гърдите ми и заизлива до премала горещите си води, докато ме изпълни целия, докато напълни езерото пред мен, гората около мен, целия Икар и цялата черна празнота около него. Чувствувах, че още малко и ще се задуша, ще се удавя, и затворих очи, но вместо това заплувах в тия горещи води, а те ме понесоха нанякъде и аз усещах, че това някъде е място, където винаги съм мечтал да отида.
Пръстите ми дълго пътуваха по тревата, докато срещнат ръката на Майола.
— Ти… ти наистина си…
Тя не ме остави да намеря думата:
— Не е моя песен, Зенон. Това е една прастара земна песен. Аз не умея да композирам такива песни. Пък и няма вече кой да ги слуша. Нито тук, нито…
И заплака.
Да, тя знаеше, че Земята вече не чува нашите песни! Сигурно знаеха „тайната“ и останалите — всички, които зорко следяха пътя на Икар между звездите. Лесно са я открили, защото не са профани като мен, но продължаваха деликатно да я крият един от друг. Бяха я заключили в душите си, за да си останат предишните уверени в победата, горди и красиви пратеници на човечеството. С какво можеше да ги смути някакво си хромозомче-изрод?
За пръв път виждах икарка да плаче. И замрях, защото този плач ми се видя като естествено продължение на песента. После, целият разтреперан от някакво ликуване, от усещането, че съм стигнал до нещо, към което от първия си жизнен порив съм се стремял, аз се хвърлих към Майола и сграбчих лицето й в изстиналите си шепи. А тя не по-малко бурно ме прегърна и извика така, че дъхът й ме задави с горещината си:
— Не ме напускай, Зенон! Моля те, не ме напускай! Помогни ми да живея!
Помогни ми да живея — това беше едно заклинание, което ме преобрази. И когато по-късно мислех върху него — ох, колко много съм мислил, — аз като че ли опирах и до истините за себе си. Възможно е да съм търсил в нея и майката, за да й изплача своята трагедия, но положително съм търсил повече жената, за да получа от нея потвърждението, че съм нормален мъж, а не несполучлив експеримент. В оня чародеен миг Майола ми даде тъкмо това, изплаквайки ми своята трагедия, търсейки мъжката ми закрила. В оня миг тя не беше икарка, а исканата земна жена. Защото жената изглежда утвърждава същността си, само когато ни доказва, че сме истински мъже.