— Не съм виновен, майко, повярвай ми! Никаква вина нямам за тая музика, не ме карай да се чувствува и гузен.
— Синко — едва успя да промълви тя. — Нищо свято ли няма за теб?
— Нищо, майко — отвърнах аз тържествуващо. — На нашия Икар — нищо.
И я отминах, но Терин отново ме спря сред неразотиващата се публика, която този път беше удивително многобройна.
— Зенон, исках да ви кажа одеве: не мислите ли, че тази поема заслужава контролният съвет да й посвети специална научна сесия?
— Учителю — отвърнах му аз почтително, реейки поглед из залата, която сега съвсем ми бе опротивяла. — Напълно сте прав. Тя е точно онова идеално средство, което ние търсим, за да тонизираме духа на бедните хидалговци. Чрез нея те най-после ще се убедят колко са щастливи и окончателно ще се превърнат в ония самодоволни простаци, каквито отдавна им се иска да станат.
И го зарязах с най-милата си усмивка.
През нощта Майола Бени ме прегърна:
— Ти единствен не ми каза нищо за поемата. Много те моля, не ми казвай нищо за нея!
— Защо? Мога да ти кажа поне мнението на контролния съвет. Поемата ти има изключително пропагандно-идеологическо значение. Как се наричаше това в изкуството, колизия ли беше? В момента, когато пред Икар изгледите за щастие са най-малки, ти им поднасяш своето лично преуспяване като внушение за всеобщо щастие. Но ефектът показва, че си улучила момента.
— Защо си толкова жесток? — въздъхна тя, но не ме пусна от прегръдката си.
— Исках в същност да те зарадвам, нашият контролен съвет сигурно ще те предложи за най-високата награда. Нали няма да се сърдиш, ако не гласувам против убеждението си?
— Зенон, нима няма да гласуваш за нашето дете?
Това бях забравил: най-високата награда за изключителни научни и трудови подвизи се състоеше в правото да имаш дете. Изведнъж леглото ми се превърна в един от ония аварийни патрони, които за няколко мига те отнасят на другия край на Икар. Озовах се там и продължих да си мисля за този закон, който бе превърнал някога научната система за регулиране на прираста в стимул за творческа активност. Законът беше ефикасен, но човешки ли беше?
— Зенон — каза ми насред тоя въпрос Майола, — ти вече не си при мен.
Нямаше смисъл да я лъжа. Пък и не бих успял, щом вече го е разбрала. И се ослушах да чуя плача й, но след оная първа наша вечер тя вече никога не заплака.
— И… заради детето ли няма да бъдеш с мен?
— Не знам — отвърнах аз импулсивно. — Предстои ми дълго и опасно пътуване.
За миг си помислих, че е не по-малко нечовешко да бъда толкова равнодушен към това, което за всеки икарец бе въпрос на върховно щастие, но в момента изпитвах почти физическо отвращение от тоя жест, подаряващ ти едно твое природно право, което предварително ти е ограбено. Толкова силно беше това отвращение, че не се вълнувах дори и от въпроса дали Майола ще настоява аз да бъда бащата, или ще си потърси друг партньор, или ще прибегне до присадка. Защото законът присъждаше наградата на отделния човек, а удостоеният бе свободен да си избере когото си иска и по каквито си иска съображения за партньор в родителството. Разбира се, и тая свобода беше относителна — последен все пак имаше думата нашият съвет с неговия генетичен контрол.
Майола не реагира и аз реших да я улесня:
— Една трезва преценка може би ще ти подскаже, че не съм аз най-подходящият. Пък и на контролният съвет няма да му е приятно да се появи на Икар още един хромозом на злото.
Казах го и ми се прииска тя да се хвърли върху ми, да ме прегръща, да ме облива със сълзи и да закрещи на всеослушание, че любовта единствена има право да се разпорежда в тия неща, да извика, че плюе на всичките генетични предписания, че е готова дори да се откаже от майчинство, ако забранят аз да съм бащата. А тя само промълви:
— Ти си много странно момче. Още не мога да разбера защо толкова те обичам.
— Майола! — извиках аз вместо нея. — Ако и това разберем, ако някога разберем защо обичаме някого, тогава окончателно ще бъде свършено с нас. Но не наричай това, своето, любов! Вие обичате само себе си и донякъде своето продължение, ако, разбира се, то не е застрашено от генетични аномалии.
Но тя си остана все така далечна за риториката на моите чувства. Мисълта за бъдещото майчинство изглежда бе потиснала у нея всичко друго.
— Глупчо мили, стига си се перчил с тоя твой хромозом! Скоро ли ще заминеш?
При такова отношение не можех да не отвърна решително:
— Съвсем скоро. — Макар да не бях правил още никакви постъпки и да не знаех дали изобщо ще ми разрешат полета: в краен случай щях да се набутам в някоя друга експедиция — след историята с Алек във всички експедиции имаше задължително човек от контролния съвет.