Тя не ме запита нито закъде, нито за колко време, нито за причината, както не би ме запитал и никой друг икарец, свято зачитайки свободата на личността. Но Майола дори не чакаше сам да й го кажа. Гневът ми срещу Икар отново се надигна и сигурно щеше да се излее върху нея с всичката си сила, ако тя не бе го обезоръжила с кроткото си признание:
— Ще те чакам, Зенон. За детето… не знам дали ще те дочакам, може би разумът или нетърпението ще ми подскажат нещо друго. Но иначе ще те чакам, защото само теб мога да обичам. Макар ти нищичко, нищичко да не разбираш. След „Раждането на Икар“, поемата е най-истинното, което съм написала, мили. Това не е поема за щастието изобщо, може би несполучливо я кръстих, това е песен за моето предчувствие за майчинско щастие. То се появи изведнъж, не знам откъде, та нали най-малкото един композитор има изгледи за тая награда — какво толкова съдбоносно е в състояние да направи за експедицията ни! Появи се, когато се свързах с теб, и се превърна в увереност, въпреки всичките противодоводи на разума. А Икар я прие така изглежда заради неудовлетворената си потребност да бъде родител или може би и той има някакво свое си предчувствие, не знам…
Върнах се от другия край на Икар, за да прегърна пък аз тая изумителна жена, която побърза да издума в ухото ми както преди:
— Знам, знам, не ми казвай нищо!
И аз нищо не й казах, но на Икар казах в себе си тогава много неща, а най-вече, че ще направя всичко възможно да го населя с игрек-хромозоми, та дано те малко от малко го очовечат.
2
Контролният съвет се погрижи появата на „Поемата за щастието“ да бъде раздута до размерите на необикновено събитие. Не знам дали би се дърдорило толкова по общоинформационната мрежа на Икар, ако му предстоеше среща с друга цивилизация или пък успешно връщане на Земята. Самият първи координатор произнесе специална реч — нещо, което не помня откога не бе правил. Той и колегите му от координаторската петорка все по-рядко се появяваха пред хората и все по-кратко говореха — обикновено думите им се свеждаха до мотивите за някое ново нареждане. А сега той говори цял час, сякаш заповядваше на икарци да бъдат щастливи.
От тържествената сесия на контролния съвет аз, естествено, избягах. Поговорих предварително с повечето му членове, уверих се, че въпросът с наградата е предрешен, та нямаше нужда от моята агитация или гласа ми, и предложих на Редстър да поема неговото дежурство. Льони имаше основание да ме занася колкото си ще, но след като бяхме сключили нашия заговор, той вече не се заяждаше с мен. А Терин не възрази, когато го уведомих.
— Да, да, Зенон, ще бъде неловко за вас. — Той помълча малко и добави: — Трябва обаче да ви кажа и нещо горчиво. Не бива да храните особени надежди за бащинството.
— Това все пак Майола ще реши! — сдържано отвърнах аз.
— Боя се, че не тя ще решава тоя въпрос. Вие като член на контролния съвет най-добре…
— Не съм длъжен да разбирам едно мракобесие. Повече ме интересува вашето мнение, учителю.
В същност от самото му предупреждение можеше да се съди за неговото становище, но в себе си аз бях подел вече борбата и против своя учител и началник и поисках само да го накарам окончателно да се самоопредели. Искрената му привързаност към мен все още ми пречеше да го причисля напълно към лагера на противниците си.
— Мнението ми още не е оформено.
— Нима имате колебания? — подиграх го аз, за да го предизвикам.
— Имам — отвърна той с кротостта на древен мъдрец. — Като учен съм склонен да мисля, че едно ваше дете не ще застраши с нещо Икар. Като представител на контролния съвет обаче съм длъжен да избягвам опасните прецеденти. Но, все едно, този въпрос ще се решава заедно с астронавигаторите, а вие знаете, че там мнозинството е с първия координатор.
Лесно било да се обърне Икар наопаки — спомних си аз с горчива ирония думите му от предишния ни разговор. Е, какво пък, първата битка щях да загубя, но това не означаваше да се отказвам от нея. Сражението трябваше все някак си да се започне, а пък аз бях достатъчно безцеремонен да го започна по личен повод, с риск да помрача дори и щастието на Майола.
Икарци слушаха в домовете си и по работните си места тържествената сесия, а аз бях изключил репродуктора на общоинформационната мрежа и за да се залисвам, обмислях как да превърна неизбежното си първо поражение в начало на бъдещи победи. Седях и броех силите на противника си, преценявах всекиго поотделно, проверявах дори в медицинския колектор данните от последните психофизиологически прегледи, от най-новите тестове, търсех слабите им места. Петорката координатори ми беше повече от ясна — не хора, а безупречни роботи за управление, прецизни като оръдие на властта и всеотдайни до смърт на програмата на Икар. Затова икарци редовно си ги преизбираха. В определените интервали подменяха само част от астронавигаторския съвет, но това ни най-малко не ограничаваше надмощието им в него. Икарци се чувствуваха толкова удобно и сигурно в ръцете на тая петорка — трима мъже и две жени — та дори и контролният съвет бе загубил реалната си власт над нея, а Терин, председателят му, който по закон имаше равни пълномощия с първия координатор и право на вето, с течение на времето бе се превърнал в безгласен придатък на неразбиваемата петорка.