Какво имах? Имах някога едно дете, което смятах за свое, а сега го няма. Какво ли е на родителите ми, и на Терин, като се отнасям така към тях? Но за какво Хелиана може пък мен да мрази? Да не би да си мисли, че съм преминал към другите, към властта на Икар? Както аз ненавиждах астронавигаторите и другите старци? Да не би в нейните очи да изглеждам като тях? Би било ужасно. Да, ще трябва да поговоря с Лоц. И за брадата ще трябва да поговоря, и за това, какви събития назряват на Икар, а пък тая невъзпитана хлапачка…
Пръстите ми почукваха по клавиатурата на визофона, но не бяха се сетили да го изключат. Ако Хелиана бе изключила само визуалната връзка, сигурно бе чула предишния ми шепот. Какво ли си е рекла, глупачката? Ще трябва да се заема по-сериозно с младото поколение! Тях трябва да спечеля, ако искам бъдещето на Икар да бъде мое.
Но какво в същност исках? Упреквах координаторите и астронавигаторите за антидемократичното им поведение, за вмешателството им във всичко, пък и аз като че ли се стремях само към властта заради самата власт. Хелиана нещо такова е усетила в мен, затова така… Услажда ми се професията и властта на контрольор, но не ми е достатъчна, искам да променям живота на хората, не само да го държа в рамките на премислената от много по-големи умове програма. А за какво точно искам да го променям? Нали всички диктатори някога на Земята са вършели безобразията си все в името на това, че са искали да променят живота на хората към по-добро, искрено са го искали в повечето случаи! Търся съюзници, кроя планове за сражения, а какво по-добро имам да предложа?
Седях пред работния пулт на дежурния контрольор и с чувството, че съм загубил една опора в живота си — а каква опора е била за мен Хелиана, също не ми беше никак ясно, — се питах какво искам от икарци. Да изброявам… можех много неща да изброя, но събрани заедно, те не образуваха нищо, което що-годе да приличаше на разумна програма за един живот и една борба. И щях още много години да се питам така в минутите на безсилие, защото очевидно продължавах да си бъда един недоучил хлапак с наследствено див характер, който сам не знаеше какво иска.
Хрумна ми тогава още да моделирам поведението на Хелиана за компютъра по психология, той може би щеше да ми подаде някакъв подсказващ нещичко алгоритъм за нейното държане към мен, но тогава нямах сили да се ровя в паметта си, за да търся всички мои съществени взаимоотношения с момичето — докосването до тях ми причиняваше болка. Пък и тържествената сесия на контролния съвет бе завършила. Влезе Льони Редстър и ми каза: „Честито!“ Подиграваше се, разбира се, проклетникът, но можеш ли да разбереш това от роботската му мутра! Отвърнах му: „Да ти се връща!“ и излязох да търся Варий Лоц.
3
Бях надзърнал в програмата му и знаех къде да го намеря, но моментът да се показвам по пътищата на Икар се оказа крайно неподходящ. Срещах излезлите от тържествената сесия, които се опитваха да ме спират, за да ми честитят семейния празник или пък ми махаха отдалеч, вбесявайки ме с доброжелателството си. А нямаше как да избягам в някое индивидуално превозно средство, защото Лоц се намираше наблизо. Неговото време, както и времето на всеки икарец, бе разпределено с точност до минути — ние от контролния съвет ставахме най-подозрителни, когато някой нарушаваше дневната си програма, все едно дали съкращаваше или удължаваше трудовата си натовареност. Лоц, излязъл от сесията, трябваше вече да се намира в подпредседателския кабинет, където след половин час щеше да заседава комисията по роботехника. Този половин час се канех да му отнема, за да го питам за оня с брадата, и за Хелиана, и защо не съм щастлив с Майола Бени, и какво да мисля изобщо за себе си… Да го питам, да питам, да питам, защото всичко в мен се оформяше в някакви въпроси, смешни и глупави навярно, но много болезнени и аз трябваше някому да ги задам, някому, който можеше и да ми се присмее, но от чийто смях аз нямаше да се обидя, а нещо в мен щеше да се проясни или успокои.
Такъв човек беше за мен Варий Лоц. Той умееше да се смее така, както никой на Икар не се смееше. Особено от по-отговорните му хора. Пък Варий Лоц се числеше към най-отговорните, макар да не беше от трийсетте старци като баща ми и Терин, а от поколението на Майола и майка ми. Втори подпредседател на контролния съвет, той оглавяваше три от най-важните му сектори, беше член и на астронавигаторския съвет.
Табелката с името му светеше в зелено — знак, че можеше да се влиза при него. Затова не дочаках отговор на позвъняването си и отворих вратата, пък и идех като негов подчинен в работното му време. Огромното помещение ме посрещна с озъбения блясък на апаратурите, облепили като тапети всички стени. Разноцветни светлинни криви играеха по четириъгълни, дъговидни и кръгли екранчета, индикаторни лампички образуваха цели съзвездия, сред които сегиз-тогиз като комети прелитаха дълги светлинни сигнали и аз усетих, че ще ми е трудно да задавам въпросите си сред тая машинна обстановка, чието непрекъснато движение сякаш пълнеше грамадната зала с оглушителен трясък.