А тя беше космически тиха, та в тая тишина като взривна вълна ме блъсна гласът на Майола.
— Лоц, вие сте доста неприятен фокусник.
— Благодаря — отвърна Варий Лоц и смехът му напълни залата с весели звуци. — Балов, елате насам, Майола иска да ви пита нещо.
Майола седеше насред огромната лаборатория-кабинет в черно гимнастическо трико върху някакъв невидим за мен предмет, а дългите й мургави крака и голите плещи, и високата красива шия, която сега бавно се извърташе към мен, изглеждаха по-бели заради трикото, изглеждаха безсрамно предизвикателни сред цялата тая машинария, контролираща част от живота на Икар. Извръщането й — като на слепец, който със слуха и кожата си иска да познае кой е влязъл и къде стои — ми подсказа, че това не беше самата тя, а нейното холографно присъствие, което бе лишено именно от радарите на кожата и слуха и разчиташе само на окото на камерата, за да ме открие. Пристъпих навътре, но не гледах към нея. Лоц се подрусваше по момчешки в надуваемото кресло.
— Нетърпелива съм, Зенон — изпя с артистичния си глас Майола. — Обадих се на Лоц да ми каже нещичко от задкулисието на сесията и… да го попитам още защо ти единствен не ми се обаждаш да ми честитиш. Нали знаеш, че той е нашата Пития.
В укора й може би имаше тъга, но аз не я чух, защото тялото й ме оглушаваше с безсрамното си себепоказване. То сякаш викаше с всичките си примамливи заоблености и гънки: ето, аз съм бъдещата майка, вижте ме колко съм подходяща и достойна да бъда майка, полюбувайте ми се и споделете щастието ми!
— И какво ти отговори нашата Пития? — запитах предрезгавяло аз.
— Ужасен е! Питай го сама, казва, ето сега ще звънне и ще влезе.
Потръпнах, спомнил си, че Варий Лоц беше най-силният парапсихолог всред нашия колектив, по-силен от всички останали, взети заедно. Той ли беше ме повикал, внушавайки ми да се насоча към него с всичките си въпроси, или само бе ги уловил като мое състояние, за да предугади идването ми? Запитах се и всичките ми въпроси към него мигом се изпариха.
— Прощавай, Майола — рекох още по-дрезгаво. — Замествах Редстър в дежурството, случи се работа.
— Знам, че през цялото време си мислил за мен — предвари ме тя с майчинската си предупредителност. — Но много ми се искаше…
Тук я прекъсна Варий Лоц, като скочи от креслото, което отхвръкна назад от удара и се преобърна:
— Майола, славейче звездно, вашият млад съпруг е дошъл при мен с осемстотин въпроса, а освен това след осемнайсет минути имам важно съвещание, за което още не съм се подготвил. Няма нужда да изричате извинението си, вече го приех.
Майола примига с витите си, лъскаво-черни като трикото й мигли, но предпочете да се засмее над безцеремонното изпъждане. После мигновено се стопи в пространството. Само смехът й, победоносен и щастлив, остана да кънти още няколко мига в черепа ми.
— Балов, направо е позорно, когато всички икарци мислят за щастието си, вие да мислите за тяхната трагедия! — провикна се Лоц през рамо, защото бе отишъл към единия от пултовете, откъдето вдигна някаква планка или схема и се загледа в нея.
Изправих преобърнатото кресло и се тръшнах във въздушната му прегръдка:
— За това мисля, Лоц, все за това мисля и ми се ще да поговорим веднъж сериозно.
— Съгласен. Но нека сега установим само параметрите на нашия разговор, за повече времето няма да стигне.
— Та това е най-трудното — рекох отпаднало.
Той мълча доста и аз би трябвало да му се обидя, защото, загледан в схемата, явно беше ме забравил и си се подготвяше за своето заседание, но изведнъж се усетих вътрешно така отмалял, че нямах сили нито да се вдигна, нито да съжаля, загдето бях дошъл.
— Най-трудното е, вярно — измърмори той разсеяно. — Ама и най-хубавото. Ако успееш да установиш точните вътрешни граници дори само на един разговор между двама души, ще рече да установиш параметрите на живота изобщо. Древните мъдреци, Балов, издигали максимата: познай себе си, за да познаеш света. Ние само сме я обърнали наопаки: познай света, та да познаеш и себе си. Толкова! Иначе с нищо не сме станали по-мъдри от тях. Само сме обърнали методологията, защото развитието на науките ни даваше повече средства за опознаване на външния свят. А покрай това съвсем забравихме, че непознаваемото на всеки етап от развитието ни не съществува само извън нас, а и вътре в нас. Като потребност, като религиозен импулс или еволюционен двигател — все едно как ще го наречем. Ако го нямаше в природата ни, щеше да ни се наложи да си го измисляме, както някога са си измисляли разните богове…