Чудовищното ускорение ме заби като гвоздей в пневматичното омекотяващо удара ложе на транспортния снаряд.
4
При астрофизиците винаги е весело. Щом натиснеш сигналното копче, на вратата им светва надписът: „Влез, но знай: има неща толкова сложни, че за тях може да се говори само на шега!“. Ако в момента не приемат, ще те възпре друг надпис: „Науката е драма на идеите, която не винаги се нуждае от зрители“. И двата надписа са, както научих, перифразирани цитати от Нилс Бор и Айнщайн. Не се наемам да съдя доколко е прилично да се използуват за такива цели мислите на великите ни предшественици, но както казах, нашите астрофизици са по-особени хора.
Дали защото от тях се иска нещо, което е навярно и невъзможно? Впрочем, от тях се иска ни повече, ни по-малко от това, което се е искало и от земните астрономи и астрофизици: да създадат разбираем и използуваем модел на Вселената. И те, както и земните им колеги, си вършат добре работата — кажи-речи всяка година ни ощастливяват с нов модел. Кой от кой по-верен и по-удобен. Само дето предварително знаеш, че следващият ще бъде още по-верен и по-удобен.
Слизайки пред вратата им, аз се запитах, в порядъка на прекъснатите си от скоростта на транспортния снаряд мисли, дали са щастливи моите подопечни астрономи и астрофизици. Хуморът им ми говореше за обратното. Нютон може би е умрял щастлив, и Айнщайн може би… но след тях всички велики физици са ставали твърде скоро свидетели на бързото и безапелационно опровергаване на откритите от тях истини за Вселената. И все повече се е скъсявала средната продължителност на живота на великите открития. Как тогава ще бъдеш щастлив, когато още в момента, когато правиш своето голямо откритие, знаеш, че догодина ще се яви някой, който най-безцеремонно ще измете труда ти на бунището на историята? Е, вярно, ще те наричат може би етап в развитието, ще кръстят на твое име някоя елементарна частичка или някой от астероидите, голям колкото любеница, или дори някоя улица в родния ти град… как да не бъдеш весел? Как иначе, ако не го накараш непрекъснато да се смее, ще защитиш крехкото си човешко сърчице от Хаоса? Струваше ми се, че разбирах моите астрофизици и затова при тях обикновено бях тъжен. И потиснат от колосалността на наблюденията, които те трупаха в паметта на Икар и които — а те пък не можеха да не знаят това — сигурно вече не достигаха до Земята.
А сега се питах още и дали бих могъл да ги спечеля — прекалено откъснати са от вътрешните проблеми на Икар, прекалено всеотдадени са на тая глупава Вселена. Отключвам със служебния си ключ бронираното шкафче на външната стена, в което е поставена контролната апаратура, гледам доста време разните скали и трепкащите по тях светлинни знаци, без да ги забелязвам, и си мисля, че тъкмо астрономите, които свикнаха да сменят моделите на Вселената едва ли не всеки месец, би трябвало да подкрепят борбата ми за една промяна на реда на Икар. А отгоре на всичко от мозъка ми не излиза и идиотския въпрос на Варий Лоц за Дедал и Икар.
Астрофизиците отдавна вече не ми се ядосват, когато идвам да ги контролирам, но все още не се лишават от удоволствието да си направят с мен някоя шега. Най-честият им номер е да ми съобщят, че току-що са наблюдавали нещо ново, което било фундаментално откритие и преобръщало с главата надолу нашите познания за Вселената. Разбира се, това новооткрито нещо е смешно и абсурдно, но понеже аз не съм кой знае колко силен в астрофизиката, а и тая Вселена е натъпкана с какви ли не абсурди, редовно се хващам. И с цялото си простодушие тръгвам да разнасям новината за „епохалното“ откритие. Друга форма да ме подиграят е като ме въвлекат в обсъждането на несъществуваща теория или току-що съчинена хипотеза. Свикнали да жонглират с абсурдите в науката и логиката, те умеят моментално да съчинят какви ли не теории и хипотези, пък ги бива и да се преструват, тия мили, стари момчета.
Миналият път обаче номерът им не успя. Но не по моя вина. Щом влязох при тях, тримата едновременно се престориха на замислени.