— Какво фундаментално сте открили пак? — запитах ги аз.
— Ти се подиграваш — отвърна ми Булгаков. — Но ако това се потвърди… — и размаха ръце в знак, че наистина вече ще става, каквото ще става.
— Кое? — запитах и просто усещах как в момента съчиняваха играта си.
— Не мисля, че трябва да съобщаваме наблюдението си — рече строго Дарян, обърна своята широка длан пред лицето си и защипа с два пръста, като в ножица, месестия край на арменския си нос. Тоя комичен навик запълваше миговете му на колебание или затруднение. — Рано е още — прогъгна сега той в шепата си. — Пък и нашият контрольор не е от тия, който умеят да съхраняват научните тайни.
Това вече пряко ме засегна, а по този начин ме и подготви да хлътна в клопката им.
— Защо обиждате човека — скара му се Петер Нойд. — Никога не е издавал нещо, за което сме го предупреждавали да не говори. Мисля, Дарян, ще трябва да му се извиниш!
Дарян се смути изумително искрено, а носът му чак побеля в ножицата на двата пръста.
— Прощавайте, Балов! Изтръгна ми се неволно, аз визирах по-скоро бъбривостта на Булгаков, на нея се ядосах. Бяхме решили още нищо да не съобщаваме, а той…
— Предизвика ме с подигравката си — заоправдава се Булгаков. — Пък и това е направо зашеметяващо.
— Не е почтено, след като така заинтригувахте човека — рече Петер Нойд. — Слушайте, Балов, но наистина между нас да си остане! Дарян вчера е наблюдавал нещо да излиза и пак да влиза в една черна дупка.
„Черните дупки“ продължават да са сред най-големите ни грижи и загадки. Само за тях сигурно има хиляда и петстотин хипотези. Засега се приема, че това е, както го наричат, гравитационен колапс в пространството — колапс на звезда или на дявол знае какво, при който се образува такова могъщо притегляне, че и искрица светлина не може да излезе оттам, та това място прилича именно на черна дупка сред съвсем не толкова черния Космос. Други теории твърдят, че това били антисветове, в които материята имала обратен знак, или била изобщо в съвсем друго, невъобразимо състояние. Ясно е какво би означавало едно такова наблюдение — нещо да влиза и излиза невредимо от антисвета!
— Влезе и излезе? — запитах аз все още недоверчиво.
В отговор Дарян кимна бавно и убийствено сериозно.
— Обратното — каза Булгаков. — Излязло и пак влязло.
— Как изглеждаше?
— Трудно е да се каже — проточи Дарян, вдигайки рамене.
— Но какво може да излезе от черна дупка? — пламтях аз вече целият от вълнение. — Та на нищо ли не ви заприлича?
— Заприлича ми, но… все пак!
— На какво ви заприлича?
Дарян за втори път сряза с пръсти носа си:
— На мишка.
Три чифта очи ме гледаха много странно и аз после разбрах, че те са очаквали от мен определена реакция. А моята реакция беше:
— Какво е то?
Тогава трите чифта очи станаха много тъжни. Май за пръв път ги виждах така тъжни. Уж съм учил психология като първа специалност, но не ми стана много ясно защо толкова се натъжиха от това, че не знаех какво е мишка. А откъде да знам, като съм се родил на Икар?
После те ми извикаха това симпатично животинче на екрана на биологичния колектор, но един виц, който трябва да бъде обясняван, престава да бъде виц.
Какво ли щяха да ми сервират днес?
На първо време — кощунството с думите на Айнщайн за драмата на идеите. Значи, или заседаваха, или правеха някакъв експеримент. Но забраната не се отнасяше за прекия им контрольор. Аз имах право да влизам по всяко време и задължението да спазвам на минутката контролните срокове. Щом са заети, още по-добре — нямаше да се задържам дълго, очевидно всичко е наред. Външните контролни прибори показваха изправност на целия лабораторен и наблюдателен комплекс. Значи, щях само да надникна при хората, колкото да не ми тежи на съвестта, че не съм изпълнил дълга си. И — да успея за заседанието при Лоц.
Но на прага ме очакваше действителна изненада. Само че не особено приятна. Първият човек, когото съзрях в средата на астрофизическата лаборатория, се оказа собственият ми баща. Около него седяха или стояха и трите редуващи се иначе екипа астрономи и астрофизици. Погледите, които ме срещнаха, бяха изпълнени с враждебност и досада; навярно само присъствието на баща ми ме спаси този път от някоя по-остра дума. Явно смущавах важно съвещание. Личното присъствие на баща ми говореше за неговата изключителност.
— Извинете — смотолевих, отстъпвайки заднишком. — По програма трябва сега да направя контролен обход, но…
— Не се смущавай — кимна ми баща ми. — Програмите са за това, да бъдат изпълнявани. Няма да ни пречи, нали?
Въпросът бе отправен към всички, а пред лицето на баща ми, на великия главен теоретик на Икар, не им оставаше друго, освен да потвърдят, че наистина няма да им преча. Включих бързо универсалния индикатор, който бях извадил от външното контролно шкафче заедно със схемата на подлежащите на контрол възли, тръгнах покрай уредите, нетърпелив да мина в другите, празни сега отделения. Тук въгледвуокисът бе над нормалното, но щом са се събрали повече хора, то е неизбежно. Засилих притока на въздух и си записах, че стайният регулатор на климатичната инсталация не е задействувал, за да пратя техник. Трябва да са доста улисани, щом не са забелязали колко е задушно. Но, както казах, присъствието на баща ми обясняваше всичко. Хем бързах с проверката, като отмятах на списъка проверените места, хем напрягах слуха си да чуя нещичко.