— Не е киборг — рече Гордал и се изправи от стола си, след като загрижено погледна към своето произведение, както баща би погледнал към детето си, боейки се то да не падне. — Играчка е. Иначе защо ще го влагам в такова немощно тяло? То няма никаква фи… механическа сила, никаква пакост не може да направи. И възможностите му за усвояване са също на тригодишно дете. — Той усети нервното размърдване на Лоц, та бързо добави: — Е, може би най-много на десетгодишно. Трябваше ми за научна работа. Експеримент е, затова не съм го регистрирал…
— Странен сте, Гордал — прекъсна го Висоцки, който сам бе една от водещите фигури сред икарските конструктори. — Какви са тия детински опити за хитруване? Та ние неграмотни ли сме? Целият блок на холографската памет и всички командни възли заедно с асоциативната апаратура са конструирани така, че лесно да бъдат преместени в друго тяло. Съвсем очевидно сте създал киборг, мен ли ще излъжете? Варий Лоц ли? Кого, питам, от тая комисия можете да излъжете?
— Вярно е, че са преместваеми, но те са преместваеми у всички психороботи — отвърна Гордал. — Не ви лъжа, повярвайте ми, не съм имал никакво намерение да създавам киборг. Та нали киборгът се създава, за да превъзхожда човека! С какво ще го превъзхожда това де… тая кукла? Самообучаващото се устройство аз ще изключа, щом то достигне възрастовия максимум познания и рефлекси. Това и вие можете… Сали! — извика той внезапно и нежно, и поизплашено.
Детето, което бе тръгнало право към мен, се поспря, обърна към него глава, но я заклати в знак на весело несъгласие и отново тръгна право към мен, като ме гледаше с големи кротки сини очи, а пухкавите му червени устенца се готвеха да цъфнат в усмивка в същия миг, в който то щеше да съзре и най-малкото насърчение в лицето на някого от тия страшни мъже. Извърнах се, срещнах насмешливия поглед на фантома-координатор, още веднъж се обърнах на другата страна, но проклетото дете идеше и идеше — с неуверени стъпки, с протегната ръчичка, очакваща ти да му протегнеш ръка, за която да се улови, или да вложиш в нея някаква играчка, или, ей тъй, пръст да му подадеш… Това проклето дете идеше право към мен през цялата голяма зала и всички сега го гледаха, гледайки мен, загубилия способността си да издаде дори звук, но с напиращ в гърдите ми вик да спрат това мъничко чудовище.
— Чичо — каза внезапно то, а бузите му също така неуверено се размърдаха, неовладяно някак, в гримаса. — Чичо — повтори то като въпрос и като откритие и ръчичката му вече се протягаше към коляното ми.
Всички бяха замръзнали в очакване какво ще предприема, а единственото, което исках да предприема, бе да избягам, но в момента, когато вече се надигах, детето се спъна в долния край на дългото канапе, залитна напред и аз скочих не настрани, а към него. Тъкмо навреме, за да падне то в ръцете ми.
И телцето му се усещаше през дрехите като телцето на дете — със същата хрущялна мекота. Нещо в гърдите ми си отдъхна, че то не бе успяло да падне, облекчено въздъхнаха и другите. И това бе най-смешното, защото киборгчето положително така бе конструирано, че никакво падане нямаше да го повреди. Както се конструирват всички роботи, я! Но никому не беше до смях. А най-малко — на мен, в чиито ръце бе се кротнало нелепото създание. Бе се кротнало с онова разтапящо те детско доверие, което сега изглеждаше още по-ужасяващо, защото се излъчваше от едно изкуствено тяло.
— Чичо — каза детето. — Чичо, бау, бау! — и се засмя.
Очевидно само ръстът му бе на тригодишно дете. Мозъчето не бе достигнало още тая възраст. Скоро трябва да бе направено, и то без всякаква предпрограма.
Лицата на икарци бяха се вкаменили. Само Салис Гордал излъчваше и между космите на брадата си едно щастливо сияние, а тялото му бе наклонено, готово при първия признак на заплаха или опасност да се хвърли към мен. Детето изведнъж пъргаво се завъртя в ръцете ми и за да не го изтърва, инстинктивно го обгърнах по-здраво, направо го прегърнах. Но то продължи да се смее все по-весело и да се върти все по-бързо с желанието да се освободи. Успя да стъпи на коленете ми, да се изправи. Лицето му с тия лъчезарни сини очи бе сега на сантиметри от моето. Аз треперех целият. Треперех от нещо като отвращение, и от страх, че ще го изпусна, и от ужаса пред неизвестността на следващата му постъпка. Но и тя се оказа съвсем детска — то се хвана за ризата ми и се закатери по гърдите ми с явното намерение да ме възседне. Тежичко беше, дяволчето, и яко, пък и аз не смеех да употребя повече сила, за да се предпазя от него.
— Сали — извика му съживилият се най-после Гордал. — Остави чичкото на мира! Ела тука!