— Нужно ли е всички? — обади се някой, но Варий Лоц с такава ярост го потърси сред кръга, че той не издаде вече звук.
— Хайде, Гордал! — рече Варий Лоц. — Имаме и друга работа днес!
— Да, да, ей сега — отвърна конструкторът с някакво много странно усърдие и отиде към другия край на кабинета, където нямаше толкова апаратура.
Избра едно празно място до стената, изправи детето пред нея. То с нежелание го пусна, остана дори няколко мига с протегнати ръчички, после съзря нещо на пода, клекна и го заразглежда. Опитах се да видя какво е, но бях доста далеч. Пръстчета му чертаеше някакви фигури — навярно нямаше нищо, а то само повтаряше шарките по пода. Гордал вдигна пистолета пред себе си, завъртя полека телеметричния визьор, явно го фокусираше на точно разстояние, та да не прогори стената. Насочи го. Полека, но ръката му не трепереше, не, нито веднъж не трепна, докато аз гледах към нея. После аз престанах да гледам.
Нищо не виждах. Нищо не чувах друго, освен задъханото тупане на сърцето си. Тишината в кабинета на Лоц натискаше до спукване тъпанчетата ми, докато заедно с топлинната вълна на плазмата не ме удари в лицето и един отчаян вик.
— Не! — извика Лоц, а едновременно с вика му се чу тежкото строполяване на пода…
На пода лежеше Салис Гордал, а над него бе коленичил Варий Лоц и аз вече знаех какво е станало. И какво трябваше да правя. Червеният кръст обозначаваше ясно мястото. Точно както бяха ме тренирали стотици пъти, извадих механичното сърце заедно с приборите за включване и го подадох на Лоц, който бе оголил съответното място. Кръвта се изливаше на силен поток на пода. Лоц бе успял да избие пистолета от ръката на Гордал, така че само мястото над сърцето бе прогорено и част от подмишницата. След още няколко мига опитният Лоц бе включил вече механичното сърце над прогорения край на главната артерия, сръчно разчистваше раната със скалпела и прищипваше разкъсаните кръвоносни съдове. А след още няколко мига при нас се втурна и спасителната група на контролния съвет.
— Мисля, че ще оживее — каза Лоц, след като Гордал бе вече отнесен, и гледаше ръцете си, омазани гъсто в кръв, чак до над китките. Дрехите му също бяха опръскани. — За щастие все още самоубийците предпочитат да насочват пистолета към сърцето си, не към главата. А то по-трудно се улучва. Пък и резервна глава трудно ще му намерим.
— Прощавай, Лоц! — рече Леонас и го хвана за лакътя.
— Имах такова предчувствие, затова не исках да му даваме оръжие в ръцете.
— А аз дори не гледах! — измънка виновно Леонас.
Убеден съм, че също като мен и като него цялата комисия не беше гледала. А пистолетът си върши безшумно работата. Още когато подавах механичното сърце на Лоц, аз зърнах смолисточерната амалгамена купчинка, останала от стопеното киборгче до безжизнените крака на неговия създател. Тъжна амалгама от метали, пластмаси и биопластони, които преди това, заедно с жаждата ми за бащинство, бяха превърнали куклата в обаятелно видение на едно земно дете, скривайки за очите ми всички несъвършенства на техниката. Повече нататък не погледнах. И сега си тръгнах, без дори да кажа довиждане.
— Балов — спря ме гласът на Варий Лоц. — Нали щяхме да говорим?
— Щяхме — отвърнах от вратата по начин, от който той трябваше да разбере колко му се сърдя, че ме направи съучастник на тази история.
— Хайде след половин час на панорамата! — рече той почти умоляващо. — Ще ви чакам. Тепърва ни предстои да вземаме решения.
6
А по-късно, вече пред лицето на Космоса, което ни гледаше с безбройните си очи — студено-любопитни, но неочакващи нищо от нас очи, той ми каза:
— Да, Балов, поразшириха се границите на нашия разговор.
Аз бях изседял вече половин час самичък на панорамната тераса сред парка — едно от хубавите чудеса на Икар. Бях гледал звездите и галактиките, и прашните облаци по нашето небе, бях мислил и мислил, с целия смут на младата си душа и ако имах нужда да чуя някакви думи сега, то трябваше да бъдат не повече от две-три утешителни думи, каквито можеше да ми каже навярно Майола Бени. Това небе, което нищо не ми каза през половината час, беше, разбира се, и неистинско, и истинско, като всичко на Икар. Остроумна оптическа система го вкарваше през десеткилометровата скална обвивка, като едновременно премахваше деформациите, които се получаваха при движението ни спрямо звездите. Стометровата тераса пък беше така изсечена, че, разхождайки се по нея, ти си на открито, от три страни заграден с кротки и доброжелателни небесни светила, с един Космос, в който можеш да се разхождаш по риза и да вдишваш чудесно озониран високопланински въздух. Че и музика да послушаш… Някаква тиха и странна музика, много позната ми в тая си част, но аз не се напрягах да си спомня откъде е, защото това щеше да наруши балсамното й наслагване в притеснената ми душа. Само лежах в дългия мек стол, който можеше и да те полюлее, ако ти се прище, и много ми се искаше да избягам вече от мислите си в някаква забрава. Но дойде Варий Лоц.