— Вярно, щяхме да говорим за това кой е бил по-щастливият — сети се Варий Лоц и сухо се изсмя. — Е, как е, решихте ли гатанката ми? Или и на вас сега не ви е до нея?
Той вдигна пръст:
— Чувате ли? — сочеше невидимия ренродуктор, който пълнеше с музика терасата и Космоса над нея — аз едва сега осъзнах необичайността на явлението: тези репродуктори се използуват само при обща тревога или изключителни тържества, иначе никой няма право да те принуждава да слушаш каквото и да било. Като ти се иска музика — имаш си и домашен, и джобен поливизор.
— Странно — рекох. — Какво означава това?
— Поемата за щастието.
Да, тя беше, но вече в нова оркестровка. Половин час, откак я слушах, приятно ми беше да я слушам, сигурно защото я възприемах с половин ухо и защото не я познах. Дано все пак Майола не научи, че не съм познал поемата й!
— Лоц, не ви ли е идвало на ум, че всичките тия звезди и галактики нарочно изглеждат така малки, за да се чувствува човекът голям?
Лоц също ги гледаше. Стоеше с гръб към мен, но аз усетих, че се смее беззвучно, а донякъде и весело.
— И за да не му се убие желанието да става Икар — продължих аз, зазяпал се в някаква конусовидна галактика, която приличаше на новогодишна елха, отрупана със снега на вътрешните мъглявини. — Ако оня мил хлапак, чието име носим, знаеше колко е голямо Слънцето и каква му е температурата, щеше ли да полети към него? Човекът става герой благодарение на глупостта си, Лоц, и на незнанието си.
Варий Лоц не се обърна, но вече се смееше на глас:
— Карайте, карайте! Явно на самотния ви игрек-хромозом пак му е доскучало и е решил да се позабавлява. Та какъв ще бъде логичният извод от думите ви?
— Че като вдига паметници на героите си, човечеството в същност тачи своето невежество — възтържествувах в озлоблението си аз. — И че от двамата Икар е бил щастливият, само глупакът и невежата могат да бъдат щастливи.
— Точно така — рече весело Лоц. — За щастие щастието е външна категория и се присъжда от другите. Но в духовитото си умопостроение вие забравихте двата най-важни момента, Балов. Икар е още дете, следователно можем да приемем, че в негово лице човечеството вдига паметник на детското начало в себе си. И второ, умният и знаещият баща Дедал съветва детето си да лети по средата. Забравил сте, изглежда, точния текст на приказката. Не много ниско, съветва го Дедал, за да не намокри морската влага крилете ти, и не много високо, за да не ги опърли Слънцето. Това е принципът на златната среда.
— Философията на нагаждането, на еснафщината.
— Съгласен. Но това е вторичното й социално проявление. По-дълбоко погледнато, това е философията на оцеляването. Ако всички бяха икаровци, човечеството щеше да изчезне. Но Икар е все пак син не на другиго, а на гениалния майстор Дедал. Те са неотделими. Икар наистина не е никакъв герой, той е просто жертвата, болката, с която Дедал заплаща прозрението, че човечеството изпитва потребност не само да се измъкне от лабиринта, който само̀ си е построило, но и да лети по-високо. По-високо! Винаги над установената за дадено време златна среда! И тогава майсторът ще се захване да измисля нови криле, с които да може да се лети по-високо от дотогава… А паметниците, които вдигаме на героите си, са паметници на нашата болка, паметници на оня инстинкт, който ни кара да се жертвуваме, за да осъществяваме принципа на еволюцията…
— Да — рекох, за да пресека досадилите ми нравоучения. — И аз винаги съм си мислил, че изпращането на нашия Икар е било проява на детинщината в човечеството. Хубаво е все пак, че и за това може да си намерите поетично оправдание. Значи и ние сме само болката, жертвата на човечеството пред олтара на незнанието? Но това хич не ме утешава, драги Лоц! Аз съм суетен човек, не ми се лежи под общ паметник. Затова си и мисля, че спокойно са могли да почакат още мъничко.
— Чак толкова неподготвени не сме, де! Разбира се, от гледна точка на тогавашната „златна среда“ нашият Икар също е тръгнал с восъчни криле към Слънцето. Но, за да го кажа във вашия стил, Балов: най-хубавото у това човечество е, че то никога не започва нещо, чак когато може да го направи без риск.
Сега Варий Лоц се обърна към мен и се очерта още по-едър и внушителен на фона на ярките звезди и тъмните мъглявини. Но в същото време патетичната му поза внушаваше опасението, че ако направи само една крачка назад или встрани, ще падне в бездната на Вселената. Умееше да впечатлява тоя икарец, трябваше да му се признае! Ако само не обясняваше нещата малко повече, отколкото бе необходимо!
— Както всички големи начинания, и нашият Икар се е родил, веднага щом техниката вече е могла да го създаде, но той е преди всичко рожба на неосъзнавани от съвременниците му философски, социални и нравствени потребности. Пирамидите не са били грандомански приумици на фараоните, Балов. Вавилон също не е могъл да чака, докато се появят кулокрановете.