Гласът на Варий Лоц бе се напълнил с мелодичност, думите му звучеха сочни и обаятелни, защото и той като всички икарци умееше да говори красиво:
— … Човечеството винаги е присъждало най-висока степен щастие на такава съдба, която се е превръщала в мит и еталон за поведение. Дедал е носителят на разума, той е творческият гений, но ето, човечеството превръща в еталон не него, а непослушното му синче. Та и ние, Балов, може да сме нещастни, колкото си искаме, да страдаме до смърт, но за Земята вече положително сме станали мит. И на този мит сме длъжни да служим. Докрай!
Едва не паднах от стола-люлка в изненаданото си надигане:
— Значи вие не смятате, че Икар трябва да се върне на Земята?
— Не — отвърна Варий Лоц съзаклятнически тихо и тържествено. — Един Икар, който се завръща, не е никакъв Икар. И ние много скоро ще трябва окончателно да решим: ще правим ли от астероида Хидалго истински Икар или не.
С присъщата си истерика, аз прекалено бурно му подадох ръката си, за да го уверя, че приемам предложеното съюзничество. Но той я стисна съвсем леко и без всякаква патетика рече:
— Щастието, приятелю, е не да се върнеш, откъдето си тръгнал, па макар и като победител. Щастието е да превърнеш себе си в едно продължение. Рожбата на майстор Гордал не може да се превърне в никакъв нов Икар. Затова аз убих само едно опасно лъжепродължение. Затова настоях и вие да участвувате в убийството. Простете ми!
Той пусна ръката ми, завъртя се на пети и почти побягна от терасата.
Останах сам пред пъстрото лице на тая безмилостна Вселена, която ме обливаше със студено сияние и абсолютно не се интересуваше дали сме щастливи, или нещастни. Може би защото сама изцяло е заета със собственото си щастие непрекъснато да ражда или пък е погълната от нещастието си, че всичките й рожби-галактики бягат панически една от друга. Гледах звездите, гледах галактиките и нито една от тях не привличаше погледа ми с нещо хубаво, нито една не притежаваше очароващата магия и животворността на старото земно Слънце.
Щеше ли Икар да намери свое слънце, заради което да си струва да изгори?
Последните акорди на „Поемата“ ме поведоха към Майола Бени.
Дискусията
1
Ако бях отишъл на другия ден при баща си, щях да спестя на Икар и на себе си доста неща, щях и на вас да спестя голяма част от тоя набор от думи. Но от разговора с Лоц бях си извадил погрешната поука, че в действителност имам много повече потенциални съюзници, че е нужно само да надам бойния вик, и те ще застанат на моя страна. Освен това самата Майола ме тласна към тази отчаяна постъпка. Тя не проявяваше никакво намерение да се бунтува срещу генетическия контрол и сякаш й беше все едно какво дете и от кого ще роди, та по този начин още повече разпали в мен амбицията. И така, след една твърде драматична нощ между мен и нея — нощта, в която й разказах за детето на Салис Гордал, — сърдит и нервен от недоспиването, аз се изправих срещу нашия първи координатор, чието фантомно присъствие продължавах да усещам от вчерашния ден.
— Трябва да дойда при вас — викна му съвсем нахално моето ниско самочувствие спрямо него.
Намерението ми бе да поискам от астронавигаторския съвет да направят изключение от генетичния контрол — щом съм експеримент, да доведат експеримента си докрай! Той, естествено, щеше да ми откаже съдействието си, тогава аз щях да се опитам да го изнудя със заплахата, че ще предизвикам публично обсъждане на случая „Салис Гордал“ като патологичен резултат от отживелия времето си генетичен контрол. А такова обсъждане аз се канех във всички случаи да предизвикам, въпреки задължението си да пазя служебна тайна.
Този човек, разбира се, нямаше да бъде първи координатор, нямаше изобщо да бъде астронавигатор, ако можеше да загуби хладнокръвието си от такова внезапно нападение. Отвърна ми с безукорно радушие:
— Разбира се, доктор Балов. Хубаво е, че ми се обадихте така рано, за да ви вместя в програмата си за деня.
Вместо да ме смае готовността му да ме приеме същия ден, тя ме направи още по-нахален:
— Държа на лична среща, не на телепосещение. Може би ще проявите великодушие и ще ми позволите да ви видя най-после на живо.
Виждах само лицето му в миниатюрното екранче на джобния си поливизор.
— Нима не сте ме виждали? — запита ме то, без да трепне.