— Никога. А предполагам, и други не са ви виждали отдавна.
— Сигурно не са изпитвали такава потребност.
— Мисля, че един първи координатор би трябвало по-често да се явява пред хората.
— Историята ни учи обратното, доктор Балов. Хората трябва да усещат присъствието на властта, само когато им е нужна. През другото време тя винаги предизвиква недоволството им.
Ето тия безупречно гладки и умни отговори на икарци направо ме вбесяваха. Рекох:
— Мисля, че вчера и без вашето присъствие щяхме да убием детето.
Той ме запита, без да се забави нито за част от мига:
— Това ли ще бъде темата на вашето посещение?
— Не. Надявам се — по-малко неприятна.
— На ваше разположение съм. Ние затова сме наречени координатори, защото само съгласуваме нещата. И да разговаряме сме длъжни само на теми, които другите ни налагат.
Това ми се видя направо издевателство, но преглътнах отровната си реплика, защото все пак ми предстоеше разговор с него, пък и нещо в мен се обади, че е неразумно така безогледно да мразя един човек, когото дори не съм виждал на живо.
— Но малкото права, които са ни останали — продължи той, — ми позволяват да си избера поне компаньон за закуската. Ако още не сте закусили, Балов, ще се радвам да ви видя на масата си.
Е, чак такава чест наистина не бях очаквал! И едва по-късно аз осъзнах на какво я дължех: не беше опит да ме подкупва, не, той се чувствуваше достатъчно силен, за да си позволи развлечението да закусва с един човек, чиято враждебност крещеше, както се казва, от всяка частичка на тялото му.
Не знам струва ли си да ви занимавам с това как закусва първият координатор на първата интергалактическа експедиция. Не съм сигурен дали кокетничеше, или просто се чувствуваше принуден да демагогствува. Другарката му се мярна, колкото да ме поздрави в дома си. Нея пък като че ли изобщо не бях виждал — безлична икарска хубавица с един куп научни специалности навярно, защото зад чаровния й домакински поклон се усещаше нетърпението да хукне нанякъде. Което и направи. Жилището им беше точно толкова голямо, колкото жилищата на всички икарци, но обзавеждането изглеждаше аскетично, за да не кажа безвкусно. Що не дойдеше майка ми да им го понареди! Или те нарочно бяха го оставили така, за да подчертаят, че тежката отговорност, която носят на плещите си, им отнема всякакво време за лично устройване?
Виж, облечен беше добре. И внушителен в мъжката си красота. Широкият служебен колан, натъпкан с какви ли не апаратури и командни приспособления, придаваше гъвкава тънкост на кръста му. Носеше черна риза, сияеща някак извътре като чернотата на Космоса; панталон от бляскав метален плат караше долната половина на фигурата му да прилича на излята от титан. Положително не бе надявал скафандър от доста години насам, но косата му бе късо подстригана, по обичая на астропилотите. Прошарена на слепоочията, тя подчертаваше младостта на мургавото му лице с далечен азиатски произход. Най-азиатски бяха очите му. И не толкова защото бяха възтесни и продълговати, колкото поради своя тежък, непрозрачен, графитно черен цвят. И заради месестите клепачи, които подсилваха тежестта на неговия бавен, но извънредно властен поглед.
Очевидно той познаваше силата на очите си, та през цялото време на закуската ни се опитваше да я обуздава. Ръката му обаче се оказа изненадващо мека и това издаваше, че той не отделя достатъчно време за силови упражнения. Когато се ръкувахме, каза весело:
— Е, здравейте, Балов! И бъдете снизходителен! Трябва да ви призная, че изпитвам истинска сценична треска, явявайки се за пръв път пред очите на първия действителен гражданин на Икар.
Никаква сценична треска не изпитваше, разбира се, или пък я скриваше с отлично самообладание. И съвсем нямаше намерение да се разпуска във великодушието си спрямо мен. Деловитостта му говореше, че не ще ми отдели нито минутка повече от времето си за закуска. Веднага хвърли пред мен доста омазания кухненски рецептник и рече:
— Нещо по-специално ли ще си изберем или и вие робувате като мен на стереотипи? Аз си имам само три варианта закуски, но в замяна на това са закуски за трима. Изобщо тя ми е най-важното ядене. Като се натъпча сутринта хубаво, спокоен съм. Спокойно мога да забравя, че има и обяд. Така се икономисва време.
Аз прелиствах дебелия рецептник, побрал състава и номерата на точно десет хиляди ястия, макар да си имах и аз предпочитани закуски, чиито кодови номера знаех наизуст. Успокоявах се по този начин, а и кой знае защо изведнъж реших да си поръчам нещо съвсем щуро. Като му казах шифрите, координаторът повдигна леко тежките си вежди и тежките си клепачи.