— Трябва да е нещо много специално, номерът нищо не ми говори.
Заради глупавата ми прищявка, автоматът звънна с мелодичния си гонг чак след петнайсетина минути. Първият координатор на Икар лично отиде да ми донесе закуската от кухненската ниша, лично ми я сервира. Психороботът му стоеше озадачено в ъгъла, провесил осемте си крайници. Това „озадачено“ си е от мен, разбира се — психороботът точно толкова, колкото и господарят му, издаваше някакви чувства. Докато чакахме — както ми се стори, безкрайно — и докато сервираше, моят знатен домакин бъбреше непринудено неща от роза на:
— Надявам се, че нашата прекрасна Бени няма да ми се разсърди, загдето ви отнех от семейната закуска. Изумителна съпруга имате, Балов, пазете я, драги, щадете я, едва ли има друг човек, който да е толкова нужен сега на Икар, както Майола и нейните песни…
Кухненският автомат е велико изобретение — за броени минути ти сготвя и най-чудноватите ястия, защото освен десетте хиляди в рецептника, след извъртането на специален шифър можеш да си поръчаш и собствена рецепта. Смятало се е, че като скучаеш из Космоса, трябва поне добре да се храниш, и той отлично хранеше икарци. За да не ви развалям апетита обаче, аз няма да ви описвам как всичко се приготовлява само от няколко основни синтетични продукта, към които се прибавят съответните вкусови и ароматни съставки, как изяденото после отново се оползотворява и така нататък. Автоматът не е виновен за това. Не беше виновен и загдето избраната от мен закуска се оказа подходяща за вкуса на някоя друга цивилизация. За да се самонакажа и да не дам възможност на домакина си да ми се присмее, аз отмъстително заналивах блудкавата каша в стомаха си. Координаторът обаче забеляза прекалената ми залисаност с несполучливата поръчка, уловил бе навярно и някой мой завистлив поглед, отправен неволно към купищата чинии и чаши, които бе натрупал пред себе си, та каза уж между другото:
— Наистина е лошо, че нямам възможност да се срещам с всички, да ги познавам по-отблизо, както познавах хората от моето поколение! Едно набързо осведомяване от досието нищо не казва за човека. Впрочем, ако някое от моите яденета ви привлича, не се стеснявайте! Аз май се надцених този път.
— Благодаря — побързах да му отвърна. — Аз много обичам това и то ми е напълно достатъчно.
А ми идеше да запратя чинията на другия край на стаята. Добре че поне сокът, който бях поръчал допълнително, се оказа поносим, та ми помагаше да преглъщам кашата. В това настроение, естествено, не можех да му остана длъжен:
— Аз обаче нямах възможност да се запозная с вашето досие.
Абсолютна лъжа, разбира се, но тежките клепачи не помръднаха.
— Защо? То е достъпно за всички. Исках обаче друго да кажа: че едно досие, колкото и пълно да е, не дава представа за проблемите, които занимават в момента човека. Но вашите проблеми, струва ми се, сега не са тайна за никого — усмихна се той деликатно, намеквайки за присъдената на Майола награда.
— Тогава знаете за какво съм дошъл — рекох аз, преглъщайки с облекчение последните остатъци от отвратителната, но сигурно много хранителна каша.
— Да, знам още и за вашата дисертация. Радвам се, че един млад човек е видял нови неща в прастарата тема „машина-човек“. Вашият баща ми обясни, че замисленият от вас експеримент с психороботите можел да се съчетае с една важна задача на астрофизиците и аз нямам нищо против да ви се даде разрешението за такъв полет, но и на него казах: боя се, че ще трябва да отложите заниманията си.
— Защо? — наострих се аз, още когато видях как отклонява разговора ни по посока на моя бъдещ експеримент.
— Изглежда е необходимо човек да преглежда отвреме-навреме и собственото си досие. Според него след един месец вие трябва да влезете в биокамерата.
Едва не паднах от стола си. И кой знае след колко време чак успях да промълвя:
— Невъзможно!
— Уви! — рече той и се усмихна дори съчувствено, а вътрешно сигурно ликуваше. — По правилника вие ще се дублирате с Лайънъл Редстър, а той е роден след вас. Как неусетно върви времето! Кога се родихте, кога стана време за…
— Невъзможно! — повторих аз, забил пръсти в меката облегалка на стола. — Този правилник е създаден преди да се родя. Никой не ме е питал искам ли да се замразявам или не. Правилникът ви не важи за нас!
Трябва доста силно да съм крещял; сигурно съм бил почти истеричен и това е разбираемо; в момента, когато си пълен с енергия, когато кипиш от жажда за борба и самоутвърждение, когато си мислиш, че ще имаш дори собствено дете, изведнъж — смърт! Да, такова десетгодишно замразяване си е чиста смърт!