През другото време тук се водеха открити дискусии на всякакви теми, които не представляваха нищо повече от едно приятно развлечение, тоест пак се разиграваха представления, целещи да задоволяват и приспиват демократическото чувство на икарци.
Но да не бъда несправедлив! Вече казах, че ограничаването на личните контакти между хората се оправдаваше не толкова от външни опасности, застрашаващи Икар — тях той ловко и отдалеч избягваше, — самият той бе главната опасност за себе си. Астероидът Хидалго, превърнат в планета-звездолет, представляваше в същност една гигантска бомба, претъпкана от всички видове енергии, които човечеството бе успяло дотогава да овладее. Сред тези енергии не най-слабата, но безспорно най-малко овладяната бе психическата енергия.
В толкова затворено общество като нашето конфликтите трябва да бъдат колкото се може по-приглушени, ето защо методът на свободното дискутиране представлява един от незаменимите психически отдушници. Тук можеш с думи, интонации и ръкомахания да облекчиш душата си, да отвориш за малко вентила на разрушителната енергия, с която природно се зарежда тялото ти. Затова в тая зала на икарци е разрешено да се наричат както си щат. И е повече от странно да наблюдаваш как тия толкова благовъзпитани, коректни и официални един към друг мъже и жени стават невъобразимо изобретателни в измислянето на язвителности и обиди за противниците си, как по смешно нищожни поводи крещят като диваци, как от изящни събеседници в собствените си приемни, тук се превръщат пред очите на целия Икар в истерични псувачи. Та ето още едно оправдание в залата да седи само предизвикалият дискусията и зяпачите, ако има такива, опонентите да се явяват по холовизора — излезе ли от кожата си, няма възможност да ги удари, пък е и смешно да посяга на призраци. Изобщо хитро беше измислено и напълно подходящо да убие у човек като мен всякакво желание за диспути. Но икарци обичаха тая зала, имаха нужда от кресливото й пустословие като от всекидневната си гимнастика, та аз навярно съм несправедлив и когато обвинявам координатора, че нарочно ми е дал най-лошото време. Много е възможно просто да не е открил друг свободен час на залата.
В първия ден ме почетоха с присъствието си Майола, майка ми, Редстър и няколко деца. Да, в галерията седяха пет-шест десетинагодишни момчета и момичета, но аз тогава не се досетих, че не са дошли само да се забавляват. Изложих своята теза, а и… себе си. Никога не съм заеквал толкова, никога не съм проливал толкова пот и не съм се така червил. Истински кошмар бе да стърча с глупавия си ръст насред грамадната зала и да се опитвам да защищавам нещо съдбоносно за мен пред… кого? Пред майка си, пред любимата, пред колегата, с когото всеки ден сме заедно! И пред няколко дечурлига, които те гледат с големи очи, пълни със смущаваща детска сериозност. И да не знаеш слуша ли те изобщо някой друг на Икар.
После дойде още по-страшното: чакането и наведените очи на близките ми, наведени, за да не съзра в тях колко съм жалък, и шушукането на децата. Никой не благоволи да се изкаже — нито да ме подкрепи, нито да възрази или дори да ме осмее. Нито веднъж не звънна тържественият гонг на холовизора, за да оповести появата на някого. Икарци или не бяха ме слушали изобщо, или не ме удостояваха с вниманието си, или се бояха. Разбира се, по-изгодно ми бе да приема третото. Ето за пръв път пред тях се поставяше истински въпрос за дискутиране и те се уплашиха! Страх ви е, затова, изкрещях им аз, когато протоколният автомат обяви края на даденото ми време и началото на следващата дискусия. И ви се ще да проточвате до безкрай мизерния си животец! И не усещате колко сте смешни в просташките си мечти да грабнете някоя и друга истина за Вселената и да се върнете да си поживеете на Земята, обградени с почести… ветерани на Космоса, музейни експонати, покрити с междузвезден прах, еснафи жалки…