Не помня какво още съм им крещял, докато автоматът продължаваше да ми напомня, че времето е изтекло, а Льони ме дърпаше за ръкава да си вървим. Децата пък дозавършиха комичността на положението ми с доста усърдни ръкопляскания.
Чувствувах се унижен и унищожен. Къде бяха поддържниците ми? Къде беше Лоц със своите красиви приказки за човека-тайнство? Замразяват това тайнство като сладолед, а той… сигурно трепери сега да не го издам, че да загуби поста си. Но защо не се обадиха пък и противниците? Нека излязат да ме унищожат! Но да излязат! Да знам, че не съм говорил в празно пространство, че като равноправен гражданин имам право на тяхното внимание!
Заявих на близките си, че прекратявам дискусията и няма да се явя на следващия ден, а те се мъчеха да ме убедят, че мълчанието съвсем не означавало незачитане. Както съм поставял проблемата, тя не подлежала на дискусия, понеже всички икарци от старото поколение държели на системата, която им позволявала да удължават живота си. От друга страна, те не се чувствували в правото си да ми възразяват. Аз, каза майка ми, бих ти опонирала, ако продължиш и утре дискусията, но защото съм ти майка и искам ти също да живееш по-дълго и защото имам някакви майчински права да те наставлявам, тъй като ти просто от вироглавство…
Майола понечи да я подкрепи, а аз им рекох: Благодаря, много сте мили, но семейна дискусия може и в къщи да си правим, няма нужда да заемаме залата, където по това време би могло да се обсъди, например, при какво осветление жената изглежда най-малко глупава… А Льони пък каза, че ако утре аз не се явя, той щял да продължи дискусията вместо мен. Така и направи.
Аз си останах у дома. Седях пред поливизора и гледах на екрана му завидната спокойствие, с което Редстър зае моето място в сега вече, както ми се стори, съвсем празната зала. В същност празно бе само около пулта, двата автомата и астронавигаторската маса със зловещо празните столове — предавателната камера за поливизорите беше неподвижна, нямаше способността на холографската предавателно-приемателна система, която едновременно прожектираше теб в залата и всичко от нея пред очите ти. Галерията била този път претъпкана. Хелиана довела всички по-големички деца едва ли не под строй.
И ето, към тях, към младото поколение на Икар, произнесе Лайънъл Редстър своята реч, предизвикателно отделяйки го от неговите родители. Той казваше „ние“ и „нас“, и казваше „те“, когато обясняваше становището на първото поколение икарци. Говореше с къси фрази, кратко и рязко. Родителите ни, каза Редстър, са рожби на Земята и с право искат да се върнат там. Това е за тях смисълът на битието. Пребиваването им тук е временна служебна и научна задача. А за нас то е самото съществуване, което тепърва ще трябва да изпълваме с някакъв свой смисъл, пред което ще трябва да поставим своя си цел. Затова те нямат право да искат да го прекъсваме, тъкмо когато сме навлезли в него, заредени с необходимите знания и можене. Ние не сме повече част от земната цивилизация, за каквато се смятат нашите родители. Но още не сме станали и нова. Земята не ни е интересна. В колекторите си имаме огромно количество знания за нея, а ето че те не могат да ни дадат онова, което ни е нужно. Известен ви е първият закон в науката, млади приятели: не е възможно да се изучи едно явление, което е еднократно, неповторяемо. Докато човечеството на Земята продължава да е единствената пред очите ни висша форма на материята, ние няма да постигнем нито смисъла на съществуването му, нито дори произхода му и действителните закони на неговото развитие. Нашата надежда и нашата жажда е да срещнем друга цивилизация, та чрез нея да проумеем себе си. Ето това трябва най-напред да се разбере, за да ни се присъди правото сами да решаваме дали да ползуваме и кога анабиотичната камера.
Тогава още не можех да преценя правилна тактика ли бе избрал Редстър, дали такова рязко противопоставяне на поколенията нямаше да изостри конфликта. Децата бурно го аплодираха, докато той си сядаше, спокоен, сякаш изобщо не бе говорил, сякаш не бе произнасял такива горчиви и страшни думи. Седна си чинно и търпеливо зачака да се появят опонентите ни. И пак напразно. Икар мълчеше. Икар, който непрекъснато пращеше по всички посоки знаци и думи, търсейки разговор със звездите и галактиките, отказваше да разговаря с децата си.
Слушаше ли ги поне?
3
На третия ден аз седнах до Редстър. Нямах право да оставям приятеля си сам в кашата, която бях забъркал. Ние се усмихвахме един другиму за кураж, усмихвахме се приятелски на децата в галерията, демонстрирахме самочувствие към онези невидимци, които може би ни гледаха на екраните си, търсейки някоя забавна програма, но случайно попаднали на вълната за дискусии. И на третия ден, почти до края на часа, никой не се яви. Само някой подхвърли с презрително снизхождение през репродукторите на холографа, без да се появи лично: „Какво ще ви навреди чрез биокамерата да удължавате и индивидуалното си присъствие в Космоса?“ На което Хелиана Доля-Морени извика от мястото си с гласче на пресипнала пойна птичка: