— Мили родители, вие удължавате времето си, за да можете да се върнете. А ние няма към какво да се връщаме, разберете го! Не ни отнемайте времето, защото то ни е нужно да намерим мястото си!
Гласът й се пречупи и тя не успя да продължи, а аз едва сега, чрез думите й долових действителните измерения на нашата драма. Да, ние наистина си нямахме дори и илюзията на връщането! Можехме да вървим само напред, но… към какво?
Гонг… и Алек се изпъчи с целия си астропилотски атлетизъм край дискусионната маса. Тоя холограф правеше хората май да изглеждат по-красиви. „Аз съм напълно съгласен с това, което казаха моите приятели — започна той с очарователно превъзходство. — Само че трябва и да им възразя. Астропилотите не могат без биокамерата. Ние като летим в разузнаване, с нея си съкращаваме…“
— Стига бе, идиот! — ревнах му аз, защото само той ни липсваше. — Ти изобщо не си разбрал за какво става дума!
Децата се разсмяха. Алек остана глупаво ококорен, докато холографът го разтвори във въздуха и… гонг: и се появи на неговото място величествената фигура на първия координатор.
И сега, когато разказвам на диктофона за появата му, отново се събужда чувството ми, че той усърдно бе я репетирал. Не че имаше театралност в нея, но и облеклото, и стойката, и всяко негово движение явно бяха подчинени на общата задача да осигурят за думите му хипнотичен ефект. Странно защо този човек имаше вкус само към черното и сребърното! Този път бе ги разположил обратно: черни панталони и сребърнометална риза, завършваща в неизменния астронавигаторски пояс. Дали и не спеше с него? Бе скръстил ръце на гърлите си, навел глава — същинска статуя на незнайния астронавигатор. И чак след петнайсетина секунди бавно заповдига лице, бавно заповдига месестите си азиатски клепачи, а черните му очи изтежко се преместиха от единия ъгъл в другия. Тяхната мазна графитена чернота като че ли се отдръпна навътре, за да заблестят те, сякаш сега откриваха залата с невръстните слушатели. Той изправи окончателно глава, пусна лявата си ръка плавно надолу, докато тя се закачи с палена за апаратурния пояс, дясната остана мъничко на гърдите, после се вдигна за нещо като приятелски поздрав и той започна с едно подкупващо доброжелателство:
— Не бива да се сърдим на икарци, че не взеха участие в тази наистина знаменателна дискусия. Очевидно те не приемат да се дискутира по основни принципи в нашия живот. Към такава една поука, адресирана до присъствуващите в тази свещена зала, към поуката, че има и недискусионни неща в нашия живот, аз нямам какво да прибавя.
Една усмивка, тънка и самодоволна, тури край на снизходителността. Тежките клепачи се спуснаха бавно, опряха в горния край на зениците и те заизхвърляха черния си хипнотичен огън като из пистолетни дула. Гласът му забуча с мистични гърлени тонове:
— Младежта на Икар трябва да осъзнае предопределеното й място сред звездите, а не да търси някакво ново място! Ние сме само част от Земята, но в тоя край на Галактиката сме едновременно и цялата Земя. И сме още мисионери сред един яростно враждебен нам свят! Ние ще загинем, ако дори само за миг допуснем съмнение в нашите цели и отклонение от нашите средства за достигането им! Дух, който вижда всичко под въпрос, с разлагащ се дух! Това е пък поуката от тази дискусия и тази поука е адресирана вече към целия Икар и неговото ръководство. Ние трябва да спрем разложението…
На това място аз подхвърлих:
— Най-ефикасно ще е да ни изгорите в главните двигатели.
Децата в галерията оживено зашушукаха — въображението им навярно вече виждаше как ни отнасят с Льони към двигателите, за да ни хвърлят в тях, да ни избълват навън от Икар във вид на неутрино. Аз им се захилих победоносно, защото веднага оцених неволно изтърваната от мен закачка. Забелязал съм и друг път, че една такава просташка реплика може да пресече и най-неотразимото ораторско внушение. Редстър весело ми намигна, залепил джобния си поливизор на ухото в очакване да чуе нещо, предназначено само за него. Първият координатор смачка с тежките клепачи мазночерния графит на очите си, за да запази хладнокръвие, но моят приятел Лайънъл Редстър го доуби. Тъкмо когато той отвори уста да продължи, Льони смъкна рязко поливизора от ухото си и викна, сякаш нямаше и така да го чуе целият Икар: