Той стигна до пулта, зад който седяхме с Льони, подпря се уморено с една ръка на него и вдигна очи над главите на малолетната публика, сякаш търсеше да срещне погледите на ония, които не присъствуваха в залата:
— Идвам да изрека още онова, което отдавна знаете, а никой не смее да признае гласно: че ние всички сме на края на своята мъдрост.
Имах чувството, че в целия Икар бе избухнала тишината на галактическия вакуум, а тихите думи на баща ми отекваха в нея с месиянска гръмовитост.
— Драмата на Икар е, че е натъпкан само с учени — продължи баща ми, без да повишава глас, а аз имах още и чувството, че тази наша дискусия зачерква всички досегашни, че тя най-после оправдава и самото съществуване на залата. — Още Айнщайн е констатирал, че ние, учените, по природа сме си консерватори и само принудата на обстоятелствата ни кара да пожертвуваме добре обоснованите си предишни представи. Затова предложението на младежите така ни обърка…
Не знам как е възможно само няколко думи да те накарат да преразгледаш цялото си отношение към някого! Идваше ми да изкрещя от болка: Защо, татко, не каза тия думи по-рано? Защо толкова години досега не произнесе нито една дума, която да съм усещал действително адресирана към себе си? Защо нито веднъж не се сети да вземеш и мен, когато рееше своя могъщ дух из Вселената? Да не би… за да не стигна и аз до края на мъдростта?
— … Колкото повече се отдалечавахме от Земята — разказваше баща ми, — толкова повече се отдалечавахме от нейната система на знанията, без да създадем своя. И ето вече две десетилетия не правим нищо друго, освен да констатираме неверността на старите си представи за света. И тук, както на Земята, нашите познания нарастваха само в посока на практическите възможности да си създаваме собствен свят, не да опознаваме действителния. Ако за цяла една цивилизация това може би е оправдано, за един изследователски екип като нашия то е пагубно. И тук, драги икарци, както някога на Земята, нашата представа за света има чисто оперативен, а с това и положително илюзорен характер. И тук формулите, които съставяме, и законите, които откриваме, отдавна вече не са самата Вселена, а са нашите представи за нея. И тук ние изследваме представите си, а не действителната Вселена. Защото и макросветът е достъпен за мозъка ни само чрез нашите деформиращи го уреди…
На това място Хелиана Доля-Морени рипна импулсивно и бурно изръкопляска. На това място репродукторът избухна с гласа на първия координатор. Беше яростен, но все още се мъчеше да съхрани последни остатъци от респект спрямо баща ми:
— Боя се, че темата, по която говорите, лежи извън рамките на тази дискусия и ще се видя принуден да ви помоля да спрете.
— Сега, сега — смути се баща ми и сви врат между раменете си, сякаш инстинктивно поиска да се запази от удар. — Ето свършвам! Съвсем по темата! Какво исках да кажа? Да…
Странно защо се изплаши толкова старецът! Та неговият авторитет му позволяваше спокойно да натрие мутрите на всички координатори вкупом! Дали не се стресна от самия себе си, от отчаянието, с което разкриваше собственото си поражение?
— Да, да, така — продължи той своето дадакане, докато най-после се окопити. — Исках да кажа, че вече две десетилетия ние само трупаме нови данни и произтичащите от тях умозаключения, които наричаме хипотези или работни формули, чувствувайки отлично, че не са действителни истини. И чакаме да се извърши оня логически скок над зиналата пропаст от противоречия между новите познания и старите ни представи. Но, икарци, целият земен опит ни учи, че такъв революционен скок винаги се е извършвал в главата на един човек, не на колектив или научна група. Питам ви: В чия от нашите глави ще се извърши? В моята ли? Не! Очевидно един учен не може да извърши повече от една научна революция в живота си. Своята аз извърших още на Земята и беше грешка, че тъкмо заради нея ме пратиха с Икар. Във вашите глави? Те също така са задръстени с боклука на бракуваните знания и хаоса на новопостъпващата информация. Трябва да се роди един млад празноглавец, за да се извърши в главата му този скок. А ако замразим този очакван наивник и невежа за десет години?…
Ето, за това, икарци, исках да ви помоля да се запитате! И още за едно: А ако пък изобщо не му дадем да се роди?
Баща ми зададе тези свои страшни въпроси повече с меланхолична тъга, отколкото с риторика, и си тръгна така внезапно, както се бе и появил в залата. С тях той в същност предреши и една по-късна, още по-решителна дискусия. Тя стана през време на моя експериментален полет, но и нейните протоколи доказват колко мъчно икарци са намерили куража да си признаят очевидната истина, че тях просто ги убиваше малобройността. Че са изправени пред реалната трагедия, когато се завърнат, да узнаят колко безсмислена е била тяхната саможертва, защото милиардите търсещи умове на Земята отдавна са получили по свой си път ония знания, за които са изпратили някога планетата-звездолет. Икарци трябваше да търсят други подстъпи към познанието.