Чувствувах се и физически като участвувал в смъртен бой, но цитатът на Уитман, с който бях поискал да се вмешам във флирта на Редстър, почна пък мен да напомпва с увереност и жажда за ново действие, та, влачейки крака към къщи, където ме очакваше тъмната и страстна вселена, наречена Майола Бени, аз си мислех, че вече непременно ще трябва да потегля, за да търся целта и пътищата на нашето поколение.
И за баща си си мислех с едно никога неизпитвано синовно упование; за тоя наистина велик човек, защото много велики учени е давала Земята, но малцина са били ония, които са могли, след като са извършили своя научен подвиг, да признаят открито личното си поражение пред безкрайността на познанието и да не пречат на другите да извършат своята пък революция. И, естествено, много се надявах аз да бъда оня очакван наивник и невежа, оня празноглавец, за когото говори баща ми.
За съжаление, надеждата ми се сбъдна само що се касаеше до наивността и празноглавието.
Част трета
Победата се казва „пат“
В общи линии нито аз, нито икарци имаме основание да бъдем недоволни от моето пътуване. Едва ли обаче ще напиша някога дисертацията си. Темата „машина-човек“ не ми стана кой знае колко по-ясна, а и Лайънъл Редстър сигурно е прав, твърдейки, че ми липсват качества за учен. Изглежда сред хилядата аристократи на духа, тръгнали да разнасят своята земна гениалност из Космоса, е проникнало чрез мен и земното бездарие. При това — в твърде войнствен вид. Впрочем, бездарието като че ли винаги е по-войнствено от таланта и аз дори в това отношение не съм някакво чудо на природата, за каквото човек обича да се смята.
Аз потеглих с надеждата, че като остана сам в Космоса, ще ми дойдат ония велики мисли, за които говореше баща ми. Направо ги виждах как скучаят там премръзнали и чакат някой като мене да мине да ги прибере, за да тръгне с тях на поход срещу света. Не дойдоха, разбира се. След толкова хилядолетия културна история на човечеството новите мисли станаха по-редки от атомите вещество на кубически метър пространство в галактическия вакуум. Затова по-нататък аз прилагам само някои свои наблюдения. Доколкото ще се срещат сред тях и подобия на мисли, то те са свързани било с наблюденията, било със състоянието ми, което съм се опитвал да предавам винаги максимално добросъвестно, за да улесня евентуалните бъдещи изследователи на същия проблем.
Мозъкът ми още преработва — като регенерационната система на разузнавателния кораб, възстановяваща въздуха ми, водата и храната — раздялата ми с Икар. Убеден съм, че няма да се върна и правя преоценка на стойностите, които съм оставил зад себе си.
Струва ли си в последна сметка да се жертвува човек, за да се опита да сервира на тия хиляда хидалговци някакво ново знание? Което те може би изобщо не ще са в състояние да използуват, защото не ще са дорасли за него?
Засега от целия Икар ми липсват само партиите шах с Лайънъл Редстър и тъмната креолска прегръдка на Майола. Шах аз играя и с Тоби, така че в същност ми липсват само моите заяждания и закачки с Льони. С Тоби не мога да се заяждам — роботите нямат чувство за хумор. То само това им оставаше — да имат чувство за хумор! Машина с чувство за хумор ще е нещо като дявол с ореол на светия.
(Покрай другото аз изучавам сега древните човешки религии по материали, които взех със себе си, та подобни сравнения сами пъкат на езика ми. Повтаряйки полета на Алек Дери — а аз тъкмо затова съм тръгнал, — ми се налагаше да се запозная по-отблизо с понятието „бог“ и изградената около него мисловна система, за да разбера дали Терин, председателят на нашия контролен съвет, все пак нямаше право. И тук аз откривах нещо за себе си: религиите не са били само идеологии с организираща хората социална функция, те са били и някакво средство за познание на Вселената и са регистрирали в символите си повечето от най-съществените явления, с които ние и днес се сблъскваме, без да им намерим задоволително обяснение.)